Беше отпуснал ръце и се задоволяваше да се придвижва от една точка до друга, превъртайки все същата издраскана стара плоча: защо животът е такъв? Докога? Какво да направи, за да се спаси от него? Защо е такъв животът? Докога? И как да се спаси от него? Защо е такъв животът? Док…
Беше мъртъв от умора, но настроението му бе по-скоро добро. Покани Ивон от благодарност и, трябваше да си го признае, за да поддържа разговора вместо него. Благодарение на нея ще може да се включи на автоматичен пилот. Усмивчица надясно, усмивчица наляво, няколко ругатни, за да им достави удоволствие, и вече ще са стигнали до кафето. Кракът…
Ивон трябваше да вземе Полет от нейната клетка и тримата имаха среща в хотел „Вояжор“ — малко изискано ресторантче, цялото в покривчици и сухи цветя, където той се бе учил на занаят, а после беше работил известно време и го помнеха с добро… Беше през 1990 година. Все едно да кажеш преди милиони светлинни години…
Какво имаше по онова време? Не беше ли „Фазер Ямаха“?
Продължаваше да лъкатуши между белите линии, вдигнал предпазното стъкло на каската, за да усеща хапещото слънце. Нямаше да се мести в друго жилище. Не веднага. Можеше да остане там, в онзи твърде голям апартамент, където животът се беше върнал с едно облечено в нощница момиче от космоса. Тя не говореше много и все пак, откакто живееше с тях, отново беше шумно. Филибер най-после започна да излиза от стаята си и всяка сутрин пиеха заедно своя шоколад. Той вече не тръшкаше вратите, за да не я събуди, и заспиваше по-лесно, когато я чуваше, че мърда в съседната стая.
В началото не можеше да я понася, но сега беше хубаво. Беше я опитомил.
Ей? Чу ли се какво каза току-що?
За какво?
Чакай, не се прави на ударен… Бъди честен, Летафие, гледай ме в очите, имаш ли впечатлението, че си я опитомил тази?
Ами… не…
А, добре! Предпочитам така… Знам, че не си от най-хитрите момчета, но все пак… Уплаши ме!
О, хайде… Ако човек вече не може и да се пошегува…
3
Преди да стигне до кръчмата, Франк свали ципа на якето си под една автобусна спирка, а когато вече минаваше през вратата, стегна възела на вратовръзката си.
Собственичката разпери широко ръце.
— Ама колко е хубав! А, вижда се, че се обличаш в Париж! Рене те целува. Ще мине след дежурството…
Ивон стана, а баба му се усмихна нежно.
— И така, момичета? Прекарали сте деня във фризьорския салон, както виждам?
Те захихикаха над касисовия си аперитив и се дръпнаха встрани, за да му дадат възможност да се полюбува на Лоара.
Баба му беше извадила костюма за тържествени случаи с брошката имитация и кожената яка. Фризьорът от старческия дом не беше я пропуснал и косата й бе също толкова бледорозова като покривката.
— Я ми кажи, твоят фризьор не те ли е оцветил малко странно?
— И аз точно това казвах — прекъсна го Ивон. — Много е хубав този цвят, нали, Полет?
Полет поклащаше глава и личеше как мед й капеше на душата, докато си бършеше ъгълчетата на устните с орнаментираната салфетка. Тя поглъщаше голямото си момче с очи и правеше физиономии зад листа с менюто.
Всичко мина точно както го беше предвидил: „да“, „не“, „а, така ли?“, „нали така?“, „ами, по дяволите“, „извинете…“, „егати“, „упс…“ и „поврага“ бяха единствените думи, които произнесе той. Ивон чудесно запълваше интервалите…
Полет не говореше много.
Тя наблюдаваше реката.
Майстор-готвачът дойде да подосажда за малко с приказки и им поднесе стар арманяк, който дамите първо отказаха, но после гаврътнаха едва ли не като леко домашно винце. Той разказа на Франк истории за готвачи и го попита кога ще се върне да работи по тези места…
— Парижанчетата не знаят да ядат… Жените пазят диета, а мъжете мислят единствено за сметките си… Сигурен съм, че никога не храниш влюбени… На обяд имаш само бизнесмени, на които не им пука какво ядат, а вечер имаш само двойки, които празнуват двайсет години от сватбата си, сърдейки се, защото колата им не е добре паркирана и ги е страх да не им я вдигнат… Бъркам ли?
— О, да знаете, на мен не ми пука… Аз си гледам работата…
— Ами да, точно това казвам и аз! Там ти готвиш заради фиша си за заплатата… Затова се върни тук, ще идем на риба с приятелите…
— Да не продавате, Рене?