— Уф… На кого?
Докато Ивон отиде да докара колата, Франк помогна на баба си да открие ръкава на шлифера.
— Вземи, тя ми даде това за теб…
Мълчание.
— Ама какво, не ти ли харесва?
— Да… да…
Тя отново се разплака.
— Толкова си хубав тук…
Сочеше му рисунката, която той не харесваше.
— Знаеш ли, тя всеки ден носи шала ти…
— Лъжец…
— Кълна ти се!
— Значи си прав… Това момиче не е нормално — добави тя, докато, бършейки нос, прикриваше усмивката си.
— Бабче… Недей да плачеш… Ще се измъкнем…
— Да… С краката напред…
— …
— Знаеш ли, понякога си казвам, че съм готова, а друг път аз…
— О, милото ми бабче…
И за пръв път в живота си той я прегърна.
Разделиха се на паркинга и Франк изпита облекчение, че не му се налагаше да я връща в дупката й.
Когато се качи на мотора, машината му се стори по-тежка от обикновено.
Имаше среща с приятелката си, имаше мангизи, покрив, бачкане, дори беше открил приятели — своите Рибулдинг и Филошар♦, но въпреки това щеше да пукне от самота.
♦ Рибулдинг и Филошар — анимационни герои. — Б.пр.
„Каква гадост — измърмори той, — каква гадост…“ Не го потрети, защото нямаше смисъл и само изпотяваше стъклото на каската.
Каква гадост…
4
— Пак ли си забрави кл…
Камий не довърши изречението си, защото разбра, че е сбъркала човека. Това не беше Франк, а момичето от оня ден. Същото, което той изхвърли в коледната вечер, след като преспа с него…
— Франк няма ли го?
— Не. Отиде да види баба си…
— Колко е часът?
— Ами… около седем, мисля…
— Ще те притесня ли, ако го почакам тук?
— Разбира се, че не… Влез…
— Безпокоя ли те?
— Не, изобщо! Излежавах се пред телевизора…
— Ама ти гледаш ли телевизия?
— Ами да, защо?
— Предупреждавам те, че избрах най-глупавото… Само момичета, облечени като проститутки, и водещи във вталени костюми, които четат от картончета, с мъжествено разкрачени крака… Мисля, че това е нещо като караоке с известни хора, но никого не мога да позная…
— Но този трябва да го познаваш, той е от Star Academy…
— Какво е Star Academy?
— А, да, права бях… Франк ми каза, че ти никога не гледаш телевизия…
— Не чак толкова, наистина… Но това ми харесва… Струва ми се, че се въргалям в добре затоплена кочина… Ммм… Те всички са красиви, не спират да се целуват, а момичетата винаги успяват да си опазят грима, когато циврят. Ще видиш, адски е вълнуващо…
— Ще ми направиш ли малко място?
— Ето… — рече Камий, отдръпвайки се и подавайки й другия край на завивката. — Искаш ли да пиеш нещо?
— Ти на какво караш?
— Бургундско алиготе…
— Чакай, ще си взема чаша…
— Какво става там?
— Нищо не разбирам…
— Сипи ми малко и ще ти кажа.
По време на рекламите си разказваха разни неща. Името й беше Мириам, родом бе от Шартър, работеше във фризьорски салон на улица „Сен Доминик“ и живееше под наем в гарсониера в XV район. Притесниха се за Франк, но му оставиха съобщение и усилиха звука, когато предаването започна отново. На края на третото прекъсване бяха приятелки.
— Откога го познаваш?
— Не знам… Може би от месец…
— Сериозно ли е?
— Не.
— Защо?
— Защото той не спира да говори за теб! Не, шегувам се… Само ми каза, че рисуваш суперхубаво… Я кажи, не искаш ли да те пооправя, така и така съм тук?
— Моля?
— Косата ти?
— Сега?
— Ами да, защото после ще бъда твърде пияна и рискувам да ти отрежа някое ухо!
— Но тук нямаш нищо, дори ножици…
— Няма ли ножчета от самобръсначка в банята?
— Ъъ… има. Струва ми се, че Филибер все още използва нещо като къса сабя от палеолита…
— Какво смяташ да ми правиш по-точно?
— Да омекотя нещата…
— Ще те притеснява ли, ако се настаним пред някое огледало?
— Страх ли те е? Искаш да ме контролираш ли?
— Не, да те гледам…
Мириам изтъни косата й, а Камий си нарисува бърз портрет.
— Ще ми я дадеш ли?
— Не, всичко каквото поискаш, но не и това… Автопортретите, дори орязаните като този, ги пазя…
— Защо?
— Не знам… Имам чувството, че като се рисувам така, един ден ще успея да се опозная…
— Когато се гледаш в огледалото, не можеш ли да се опознаеш?
— Винаги се виждам грозна.
— А на рисунките ти?
— На рисунките ми невинаги…
— Така не е ли по-добре?