5
Макар че този разговор й беше коствал много, макар че тази вечер се бе съблякла, докосвайки тялото си с още по-голямо недоверие, безсилна и обезкуражена от всички кости, които стърчаха на най-стратегическите за женствеността места — коленете, ханша, раменете, макар че заспа трудно, изброявайки слабостите си, не съжали за него. Още на другия ден по начина, по който той се движеше, шегуваше, по проявите му на внимание без престараване и на егоизъм, за които дори не си даваше сметка, тя разбра, че беше предала посланието си успешно.
Присъствието на Мириам в неговия живот облекчи нещата и макар че се отнасяше винаги пренебрежително с нея, той често не се прибираше да спи и се връщаше по-спокоен.
Понякога Камий съжаляваше за малката им задявка… Каква глупачка съм, казваше си тя, всъщност беше много приятно… Ала тези пристъпи на слабост никога не траеха дълго. Тъй като често й се беше случвало да страда, знаеше точната цена на спокойствието — прекомерна. И после какво всъщност представлява той? Къде свършваше искреността му и къде започваше играта? Беше стигнала дотам в бляновете си, седнала сама на масата пред недоразмразен огретен, когато забеляза нещо странно на ръба на прозореца…
Беше портретът, който той й направи вчера.
Сърце от прясна маруля бе мушнато в основата на черупката…
Тя се върна на мястото си и започна да почуква с вилицата по студените картофи, усмихвайки се глупаво.
6
Заедно отидоха да купят една свръхусъвършенствана пералня и си поделиха сметката. Франк беше доволен, когато продавачът му възрази: „Но госпожата е напълно права…“, и я наричаше „скъпа“ по време на цялата демонстрация.
— Предимството на тези комбинирани машини — бърбореше търговецът, — две в едно, ако предпочитате, очевидно е, че се печели място… Уви, добре известно е как се развиват нещата при младите двойки, които днес се обзавеждат…
— Да му кажем ли как се тъпчем тримата в четиристотин квадратни метра? — прошепна Камий, хващайки го за ръката.
— Скъпа, моля те… — отговори той раздразнено. — Остави ме да слушам господина…
Тя настоя Франк да монтира пералнята преди завръщането на Филибер. „Иначе това много ще го стресира“, рече му и цял следобед чисти малката стая до кухнята, която някога сигурно са ползвали за „перачница“…
В помещението откри купища чаршафи, бродирани парцали, покривки, престилки и релефни кърпи… Стари парчета изсъхнал сапун и съвършено напукани престояли продукти в очарователни кутии: хлебна сода, ленено масло, калциев карбонат, спирт за почистване на тръби, паркетин „Сен Вандрил“, скорбяла „Реми“ — приятни на пипане, като че бяха парчета за пъзел от кадифе… Внушителна колекция от четки с всякакви размери и косми, красива като слънчобран метличка от пера, чемширени щипци за възвръщане формата на ръкавици и нещо изплетено от върба, наподобяващо ракета, за тупане на килими.
Тя съвестно подреждаше тези съкровища и ги описваше в голяма тетрадка.
Беше си наумила да нарисува всичко, за да може да го подари на Филибер в деня, когато му се наложи да си тръгне…
Всеки път, когато започваше да подрежда, се оказваше седнала по турски, изгубена сред огромни кутии за шапки, пълни с писма и снимки. Прекарваше часове наред с красиви мустаклии в униформи, грандами, като че току-що излезли от картина на Реноар, и малки момченца, облечени като малки момиченца, поставили дясната си ръка върху люлеещ се кон — на пет години, върху обръч — на седем, и върху Библия — на дванайсет, — с малко издадено рамо, за да покажат красивите си ленти на дечица, взели причастие и докоснати от Божията доброта.
Да, тя обожаваше това място и често й се случваше да подскочи, като си погледнеше часовника, после да препуска из тунелите на метрото и Супер Жочи да я хока, посочвайки циферблата на своя… Ба…
— Закъде си се запътила?
— На бачкане, много съм закъсняла…
— Облечи се, студено е…
— Да, татко… Впрочем… — добави тя.
— Да?
— Утре Филибер се връща…
— Така ли?
— Взех си свободна вечер… Ще бъдеш ли тук?
— Не знам…
— Добре…
— Сложи си поне един ша…
Вратата вече се бе затръшнала…
— Човек никога не знае — измърмори той сам на себе си, — когато я предизвиквам, не е добре, когато й казвам да се облече, се бъзика с мен. Тази ще ме убие…
Нова година, стара досадна работа. Същите прекалено тежки подочистачки, същите вечно задръстени прахосмукачки, същите номерирани кофи („без повече разправии, момичета!“), същите упорито изтъргувани препарати, същите запушени мивки, същата възхитителна Мамаду, същите уморени колежки, същата превъзбудена Жожо… Всичко е постарому.