Тъй като се чувстваше по-добре, Камий не се трудеше толкова усърдно. Беше оставила камъните си на входа и започна пак да рисува. Преследваше дневната светлина и вече не виждаше толкова причини да живее наопаки… Сутрин беше най-продуктивна, а как да работиш по това време, след като никога не си лягаш преди два часа през нощта, останала без сили от изтощителния физически труд?
Усещаше бодежи в ръцете, а в главата й потропваше: Филибер се прибира, Франк е поносим, очарованието на апартамента — безценно… Една идея й се мотаеше в главата… Нещо като фреска… О, не, не фреска, думата беше прекалено силна… А някакво възпоминание… Да, точно, възпоминание. Хроника, въображаема биография на мястото, където живееше… Имаше толкова материал, толкова спомени… Не само предметите и снимките, но и настроението. Атмосфеерра, както би казал другият… Шепот и като че ли леко потрепване… Тези обеми, рисуваните тапети, високомерните релефи, чудните порцеланови прекъсвачи, оголените жици, металните грейки, малките гърненца за лапи, калъпите за обувки по поръчка и всички тези пожълтели етикети…
Краят на един свят…
Филибер ги беше предупредил: един ден, утре може би, ще трябва да си тръгнат, да си грабнат дрехите, книгите, дисковете, спомените, двете жълти „Тъпъруеър“ съдинки и да напуснат всичко това.
После? Кой знае? В най-добрия случай — подялба, в най-лошия — клошарите, кофите за боклук или „Емаус“♦… Разбира се, стенният часовник и цилиндрите ще си намерят купувач, но спиртът за чистене на тръби, начинът, по който падат завесите, конската опашка с надписа върху малката плочка: В памет на Венера, 1887–1912, гордата дореста кобила с петнист нос, хининът на дъното на синята стъкленица върху полицата в банята, кой ще се погрижи за тях?
♦ „Emmaus“ — благотворителна асоциация в помощ на бедните, осъществяваща и разпродажби. — Б.пр.
Възстановяване? Сънливост? Тиха лудост? Камий не знаеше нито кога, нито как й беше дошла тази идея. Ала беше започнала постепенно да се убеждава — може би старият маркиз й го бе подшушнал, — всичко това, тази елегантност, този агонизиращ свят, този малък музей на изкуствата и буржоазните традиции, е чакало нейното идване, погледа й, нежността и възторженото й перо, за да се реши най-после да си отиде…
Чудатата идея идваше и си заминаваше, изчезваше през деня, често прогонена от лавина подигравателни гримаси: бедното ми момиче… Накъде си се запътила? И коя си пък ти? Кой би се заинтересувал от всичко това, кажи ми?
Но през нощта… О, нощта! Когато се прибереше след отвратителните си занимания, прекарала по-голямата част от времето клекнала край кофа, избърсвайки капката от носа си с ръкав, когато се бе навеждала десетки, не, стотици пъти, за да изхвърля пластмасови чаши и използвани хартийки, когато бе извървяла километри по слабо осветени подземия, където банални надписи не успяваха да скрият неща от сорта на: А той? Какво изпитва той, когато е във вас?, когато оставеше ключовете си върху полицата в антрето и прекосеше този голям апартамент на пръсти, тя не можеше да не ги чуе. „Камий… Камий…“, скърцаше паркетът. „Не ни забравяй…“, умоляваха старците, „Дяволите да го вземат, защо «Тъпъруеър» съдинките, а ние не?“, възмущаваше се старият генерал, сниман на смъртното си легло. „Това е вярно!“, подхващаха в хор медните копчета и прояденият от молци възлест копринен плат. „Защо?“
Тогава тя сядаше в тъмното и бавно си свиваше цигара, за да ги успокои. Първо, не ми пука за „Тъпъруеър“ съдинките, второ, аз съм тук, само трябва да ме събудите преди пладне, банда големи хитреци…
Сещаше се за принц Салина, който се прибирал сам пеша след бала… Принцът, който присъствал безпомощно на залеза на своя свят и като съзрял окървавен волски труп и обелки край пътя, помолил Небето да не се бави много…
Оня от петия етаж й беше оставил пакетче с шоколадчета „Мон Шери“. Голям глупак, захили се Камий, подари ги на любимата си шефка, която прати Пат да благодари вместо нея: „Е, мерси, но я ми кажете… Дали няма да ви се намерят фурета с ликьор по случайност?“
Колко съм смешна, въздъхна тя, оставяйки рисунката си, колко съм смешна…
И в това състояние на духа, замечтана, насмешлива, с единия крак в Гепардът, а с другия — в мръсотията, тя бутна вратата на помещението зад асансьорите, където складираха бутилките с белина и всичките си непотребни боклуци.