След чаша шампанско, две чаши шабли и шест стриди той най-после си затвори устата.
Филибер, който обикновено не пиеше, се смееше глупаво и безпричинно. Всеки път, когато оставяше чашата, той си избърсваше устата и имитираше кюрето от неговото село, впускайки се в екзалтирани преиначени проповеди, преди да заключи: „Амиин, оо, колко съм щастлив, че съм с вас…“ Подтикнат от приятелите си, той им разказа новини за своето малко влажно царство, за семейството си, за наводненията, за вечерята на Бъдни вечер у братовчедите интегристи и им обясни пътьом многобройни странни обичаи и традиции със сериозен хумор, който ги възхити.
Най-вече Франк, който блещеше очи и повтаряше „не?“, „не!“, „не…“ на всеки десет секунди:
— Казваш, че са сгодени от две години и че никога не са… Стига… Не вярвам…
— Би трябвало да играеш в театър — притискаше го Камий. — Сигурна съм, че от теб би се получил превъзходен шоумен… Знаеш толкова думи и разказваш тъй духовито… Толкова уважително… Би трябвало да разкажеш за откачения чар на старата френска аристокрация или нещо подобно…
— М-мислиш ли?
— Сигурна съм! Нали, Франк? Но… не беше ли ми разказвал за едно момиче в музея, което искало да те заведе на нейните курсове?
— Точно… точно така… но, но аз много з-заеквам…
— Не, когато разказваш, говориш нормално…
— М-мислите ли?
— Да. Хайде! Първото ти правилно решение за годината! — вдигна чаша Франк. — На сцената, ваша светлост! И не се оплаквай, ей, защото твоята роля не е трудна…
Камий белеше раците им, чупеше краката, щипките и черупките и приготвяше чудесни филийки за двамата. От съвсем малка обожаваше платата с морски дарове, защото имаше много неща за правене покрай тях и малко за ядене. С планина от счукан лед между нея и събеседниците й тя можеше да ги заблуждава по време на цялото хранене, без да й се месят или досаждат. И тази вечер отново, когато вече викаше келнера за още една бутилка, тя все още не беше наченала своята част. След като изплакна пръстите си, Камий се облегна назад с филийка ръжен хляб в ръка, затваряйки очи.
Щрак-щрак.
Никой не помръдва вече.
Прекрасен миг.
Щастие.
Франк разказваше на Филибер истории за карбуратори, а той търпеливо го слушаше, доказвайки още веднъж, че има прекрасно възпитание и добро сърце.
— Настина осемдесет и девет евро е сума — съгласяваше се той достолепно. — И… какво мисли твоят приятел… Дебелият…
— Дебелият Тити?
— Да!
— О, ами знаеш ли, на Тити не му пука… Такива уплътнители той си има колкото поиска…
— Естествено — отговори Филу искрено покрусен. — Дебелият Тити си е дебелият Тити…
Той не се подиграваше. Изобщо не иронизираше. Дебелият Тити си е дебелият Тити и това е.
Камий попита кой би искал да си раздели с нея порция фламбирани палачинки. Филибер предпочиташе плодов сладолед, а Франк взе предпазни мерки:
— Чакай… Ти от кой вид мацки си! От тези, които казват да си разделим и след това изплюскват всичко, трепкайки с клепачи? Или от ония, които казват да си разделим, а после само разчовъркват сладкиша? Или от тези, които казват да си разделим и наистина делят?
— Поръчай и ще разбереш…
— Ммм, прелестно е…
— Ами, претоплени са, твърде са дебели и имат прекалено много масло… Някой ден ще ти направя и ще видиш разликата…
— Когато поискаш…
— Когато бъдеш послушна.
Филибер добре усещаше, че вятърът беше задухал в друга посока, но не можеше да разбере в каква.
И не само той.
Точно това беше най-забавното…
И тъй като Камий настояваше, а жената винаги постига своето и т.н., те заговориха за пари: кой какво ще плаща, кога и как? Кой ще пазарува? Колко да се даде на портиерката? Какво да пише на пощенската кутия? Да прокарат ли телефон и ще се впечатляват ли от досадните писма за данъците? А домакинството? Всеки ще си поддържа стаята, окей, но защо все тя или Филу се занимаваха с кухнята и банята? По повод на банята ще трябва кофа за боклук, аз поемам грижата… Ти, Франк, помисли за връщането на металните кутийки и отваряй прозореца на стаята си от време на време, иначе ще завъдим паразити… Същото се отнася и за кенефа. Умолявате се да затваряте капака на тоалетната чиния и да казвате, когато тоалетната хартия свърши. А и можем да си позволим някаква приемлива прахосмукачка все пак… Механичната метла „Бисел“ от времето на войната през четиринайсета не може да трае вечно… Ъъ… Какво още?
— Е, мили мой Филу, разбираш ли сега за какво ставаше дума, когато ти говорех да не пускаш момиче да се настанява в твоя дом? Ясно ли ти е какво исках да кажа? Ясно ли ти е в каква каша се забъркахме? Чакай, това е само началото…