Филибер Марке дьо ла Дюрбелиер се усмихна. Не, той не разбираше. Току-що беше прекарал петнайсет унизителни дни под раздразнения поглед на баща си, който вече не успяваше да прикрие колко не може да го понася. Първороден син, а не се интересува нито от аренда, нито от гори, нито от момичета, нито от финанси, а още по-малко от общественото си положение. Един некадърник, един голям глупак, който продава пощенски картички за държавата и започва да пелтечи, когато малката му сестра го помоли да й подаде солта. Единственият наследник на името да не е в състояние да запази малко достойнство, когато говори с ловния надзирател. Не, не беше заслужил това, ядосваше се той всяка сутрин, изненадвайки го как стои на четири крака в стаята на Бланш и си играе на кукли с нея…
— Нямате ли нещо по-полезно за правене, сине мой?
— Не, татко, но аз… аз… кажете ми, ако имате ну… нужда от мен, аз…
Преди да е довършил изречението обаче, вратата вече беше затръшната.
— Ти, да кажем, че ти ще сготвиш, а аз ще отида на пазар и после, да кажем, ти ще направиш гофрети, и после ще идем в парка, за да разходим бебетата…
— Добре, миличка, добре. Ще направим всичко, което искаш…
Бланш или Камий, за него беше едно и също — мънички момиченца, които го обичат и понякога го целуват. И затова той беше готов да понася презрението на баща си и да купи петдесет прахосмукачки ако трябва.
Няма проблем.
Тъй като ценеше ръкописите, клетвите, пергаментите, картите и всички видове договори, точно той премести кафените чашки на съседната маса и извади от чантата си лист хартия, върху който написа тържествено: „Харта на булевард «Емил Дьошанел», предназначена за използване от обитателите и посе…“
Той спря.
— И кой е този Емил Дьошанел, деца?
— Президент на Републиката!
— Не, онзи е бил Пол. Емил Дьошанел е бил литератор, професор в Сорбоната, уволнен заради своя труд Католицизъм и социализъм… Или обратното, вече не помня… Впрочем, баба ми малко я безпокоеше името на този негодник върху визитката й… Добре, ъъ… Докъде бях стигнал?
Той повтори точка по точка всичко, което вече беше уговорено, включително тоалетната хартия и торбичките за боклук, и им подаде новото споразумение, за да може всеки да добави, ако има, своите собствени условия.
— Ето че се превърнах в якобинец… — въздъхна той.
Франк и Камий с нежелание изоставиха чашите си и написаха много глупости…
Филибер сериозно и невъзмутимо извади своето парче восък за запечатване и положи масивния си пръстен с инициали в долния край на хартийката под смаяните погледи на другите двама. После прегъна на три листа и го пусна небрежно в джоба на сакото си.
— Ъъ… Ти винаги ли се разхождаш с екипировката си в стил Луи XIV? — попита най-накрая Франк, поклащайки глава.
— Моят восък, печатът ми, солите за вдишване, златните ми екюта, моят герб и моите отрови… Без съмнение, скъпи мой…
Франк, след като видя познат сервитьор, не пропусна да надникне в кухнята.
— Продължавам да твърдя, че това е завод за кльопачка. Но хубав завод…
Камий взе сметката, да, да, настоявам, вие, вие ще минете с прахосмукачката. После прибраха куфара, прескачайки няколко клошари тук-там. „Лъки Страйк“ яхна мотора си, а другите двама спряха такси.
8
Напразно Камий дебна да го види на следващия, по-следващия и по-последващите дни. Никакви новини. От нощния пазач, с когото взе да разменя по някоя и друга приказка (десният ташак на Матрикс не спада, каква драма…), не научи нищо повече. И все пак беше сигурна, че онзи е наоколо. Когато оставяше зад шишетата с препарати мрежичка, пълна с хляб, сирене, салати „Сопикс“, банани и пастет „Фидо“, те редовно изчезваха. Никога не видя ни кучешки косъм, нито дори трохичка и не усети каквато и да е миризма… Според нея беше странно организиран за наркоман, дотолкова, че дори се почуди кой ли всъщност се възползваше от нейните добрини… Може да е онзи дебил, който би могъл да храни своя сакат приятел гратис… Тя опипа малко почвата, но не — Матрикс ядеше само крокети, обогатени с витамин В12 и с лъжица рициново масло в добавка за гладкост на косъма. Консервите са отврат. Защо да даваш на кучето си нещо, което сам не искаш?
Ами да, защо?
— Ами крокетите, това не е ли същото тогава? Ти не би ги ял… нали?
— Разбира се, че ги ям!
— Да бе…