— Трябва да отслабнеш, Мамаду…
— Точно така… А ти? Кога ще дойдеш у дома да опиташ пилето ми с домати и фъстъци? — всеки път й отвръщаше тя.
Камий й предложи сделка: аз бачкам, но ти ще ми приказваш.
Тя изобщо не си беше представяла, че това кратко изречение ще я отведе толкова далече… Детството в Сенегал, морето, прахът, козичките, птиците, нищетата, деветте й братя и сестри, старият бял баща, който си вадел стъкленото око, за да ги разсмее, пристигането във Франция през 72-ра с брат й Леопол, кофите за боклук, проваленият брак, нейният все пак кротък мъж, хлапетата, снаха й, която прекарваше следобедите си в „Тати“, докато тя трябваше да върши цялата работа, оня, който пак се беше изсрал, но на стълбището този път, много празници, неприятности, първата й братовчедка Жермен, която се обесила миналата година, оставяйки две прекрасни близначки, неделните следобеди в телефонната кабина, холандските препаски, кухненските рецепти и милион други образи, от които Камий никога не се уморяваше. Вече нямаше нужда да чете Куриер Ентернасионал, Сенгор♦ или изданието „Сен Сен Дьони“ на Паризиен. Достатъчно беше да търка малко по-силно и да си отваря широко ушите. А когато Жози минаваше — това беше рядко, — Мамаду се навеждаше, бръсваше леко с парцала по земята и чакаше да се разнесе миризмата на оная, за да се изправи.
♦ Сенгор — името на сенегалски поет. — Б.пр.
След толкова много споделени тайни Камий се престраши да пита за по-недискретни неща. Нейната колежка й разказваше с обезоръжаваща небрежност ужасни работи или поне на нея й изглеждаха потресаващи.
— Ама как успяваш да се организираш? Как издържаш? Как смогваш? Такова натоварване е ад…
— Бъра-бъра… Не говори за нещо, което не знаеш. Адът е нещо много по-лошо от това, хайде… Адът е, когато вече не можеш да виждаш хората, които обичаш… Всичко останало няма значение… Я кажи, искаш ли да ида да ти донеса чисти парцали?
— Сигурно можеш да си намериш работа по-близо… Не бива децата ти да остават сами вечер, никога не се знае какво може да стане…
— Там е снаха ми.
— Но нали ми казваш, че на нея не може да се разчита…
— Понякога да…
— „Туклиин“ е голямо предприятие, сигурна съм, че можеш да намериш по-близък до вас обект… Искаш ли да ти помогна? Да питам вместо теб? Да напиша в „Личен състав“? — попита Камий, докато ставаше.
— Не. Не пипай нищо, нещастнице! Жози, тя може да е всякаква, но си затваря очите за много неща, знаеш ли… Каквато съм приказлива и дебела, цял късмет е, че имам работа… Спомняш ли си за медицинския преглед есента? Оня глупак, докторчето… Искаше да се разправяме, защото сърцето ми плувало в прекалено много тлъстина или не знам какво си… Ами точно тя оправи работата, така че не бива нищо да пипаш, казвам ти!
— Чакай… За тази същата ли говорим? За тъпачката, която винаги се държи с теб, като че ти си последният боклук?
— Ами да, за същата говорим! — каза Мамаду през смях. — Познавам само една. И за щастие, да ти кажа!
— Ама ти я заплю одеве!
— Ти къде го видя това? — разсърди се тя. — Не съм я заплюла! Не бих си позволила, да знаеш…
Камий изпразни мълчаливо машината за унищожаване на документи. Животът е странно нещо все пак…
— Във всеки случай това е мило. Ти си много мила… Трябва да дойдеш у дома някоя вечер, за да може брат ми да ти бае за добър живот с безкрайна любов и много деца.
— Уф…
— Какво „уф“? Не искаш ли да имаш деца?
— Не.
— Не говори така, Камий. Ще си докараш нещастие…
— То вече е дошло…
Мамаду я изгледа страшно.
— Трябва да се срамуваш, че говориш така… Имаш работа, дом, две ръце, два крака, роден край, любим…
— Моля?
— Хайде, хайде! — зарадва се тя. — Да не мислиш, че не съм те виждала с Нурдин долу на входа? Все галиш голямото му куче там… да не мислиш, че и очите ми плуват в тлъстина?
И Камий се изчерви.
За да й достави удоволствие.
Нурдин, който беше свръхвъзбуден тази вечер и още по-пристегнат от обикновено в костюма си на правораздаващ. Нурдин, който ръчкаше кучето си и се мислеше за инспектор Хари…
— Ама какво става? — попита го Мамаду. — Защо ръмжи така твоето теле?
— Не знам какво става, но има нещо, което не е наред… Не стойте тук, момичета. Не стойте тук…