О, колко беше доволен тоя… Липсваха му само „Рей Бан“-ите и калашникът…
— Не стойте тук, казвам ви!
— Ей, успокой се — отговори му тя. — Не се нервирай толкова…
— Остави ме да си гледам работата, дебелано! Аз не ти казвам как да си държиш метлата!
Хм… Какъвто си се родил, такъв си оставаш…
Камий се направи, че се качва на метрото с нея, но после се върна по стълбите през другия изход. Обиколи два пъти карето от сгради и накрая ги откри във вдлъбнатината на един магазин за обувки. Той седеше облегнат на витрината, а кучето спеше върху краката му.
— Как си? — попита тя непринудено.
Той я погледна, но не я позна веднага.
— Ти ли си?
— Да.
— И провизиите също са от теб, нали?
— Да.
— Ами благодаря…
— …
— Въоръжен ли е оня смахнатият?
— Не знам…
— Добре, ами… Чао…
— Мога да ти покажа едно място, където да преспиш, ако искаш…
— Да се самонастаня?
— Нещо такова…
— Кой друг е там?
— Никой…
— Далече ли е?
— До Айфеловата кула…
— Не.
— Както искаш…
Не беше изминала и три крачки, когато се чу сирената на полицаите, които спряха при свръхвъзбудения Нурдин. Мъжът я настигна при булеварда.
— Какво искаш в замяна?
— Нищо.
Вече нямаше метро и те повървяха до спирката на нощния автобус.
— Мини отпред и ми остави кучето си… Теб няма да те пуснат да се качиш с него… Как се казва?
— Барбес…
— Тук го намерих…
— А, да, като в Падингтън♦…
♦ Падингтън — квартал на Лондон. — Б.пр.
Тя го взе в ръце и се усмихна широко на шофьора, който нямаше какво да каже.
Срещнаха се в дъното на автобуса:
— Каква му е породата?
— Задължително ли е и да си говорим?
— Не.
— Сложих пак катинар, но това е символично… Ето, вземи ключа. Най-вече не го губи, защото имам само един… — Тя бутна вратата и добави спокойно: — Има още запаси в кашоните… Ориз, доматен сос и сухи сладки, мисля… Там ще намериш завивки… Има и електрически радиатор… Не го пускай на много силно, защото изгаря… Има клекало на стълбищната площадка. Нормално би трябвало да го използваш само ти… Казвам нормално, защото вече съм чувала шум отсреща, но никога никого не съм виждала… Ъъ… Какво още? А, да! Някога съм живяла с наркоман, така че знам точно какво ще стане. Знам, че един ден, утре може би, ще си изчезнал, като ще си задигнал всичко оттук. Знам, че ще се опиташ да докоснеш всичко, за да си платиш за приятно прекарване. Радиатора, котлоните, матрака, пакета със захар, кърпите, всичко… Добре… Знам го… Единственото нещо, което искам от теб, е да бъдеш дискретен. А и тук не съм съвсем у дома си… Така че те моля да не ме забъркваш в каши… Ако утре си още тук, ще отида при портиерката, за да ти спестя неразбориите. Това е.
— Кой е нарисувал това? — попита той, посочвайки стената с огромния прозорец, отворен към Сена, и кацнала на балкона чайка…
— Аз…
— Тук ли си живяла?
— Да.
Барбес огледа подозрително мястото, после бързо се ската на топка върху матрака.
— Ще вървя…
— Ей?
— Да.
— Защо?
— Защото съм преживяла точно същото… Бях навън и един човек ме доведе тук…
— Няма да остана дълго…
— Не ми пука. Не казвай нищо. Така или иначе, вие никога не казвате истината…
— Включен съм в системата на „Мармотан“♦.
♦ „Marmottan“ — медицински център за лечение на наркомани. — Б.пр.
— Да, да… Хайде… Спокойни сънища…
9
Три дни по-късно госпожа Перейра повдигна възхитителните си перденца и я извика във фоайето.
— Я ми кажете, госпожице…
По дяволите, издънването стана тъй бързо. Ама че работа… А й бяха бутнали петдесет евро…
— Добър ден.
— Да, добър ден, я ми кажете…
Тя се мръщеше.
— Наистина ли оня мърльо ви е приятел?
— Моля?
— Оня, мотоциклетистът?
— Ъъ… да — потвърди тя с облекчение. — Проблем ли има?
— Не един! Пет! Това момче започва да ми вдига кръвното! Да, точно така! Започва да ме нервира! Елате само да видите!
Камий я последва на двора.
— Какво ще кажете?
— Не… Нищо не виждам…
— Петната от масло…
Наистина, с хубава лупа върху паветата можеше да се различат много ясно пет малки черни точици…
— Механиката е хубаво нещо, но цапа, така че предайте му от мое име, че вестниците не са направени за кучетата, ясно ли е?