Ами това е. Хоп! Звезда.
Прекара остатъка от деня под звуците на музика, заровена сред богатствата си и кутията с акварели. Пушеше, похапваше, плюнчеше четките си от златка, смееше се съвсем сама и сбърчи вежди, когато дойде часът за престилката.
Вече разчисти добре терена, мислеше си тя, ситнейки към спирката на метрото, но има какво да се прави още, нали? Все пак няма да спреш дотук?
Правя каквото мога, правя каквото мога…
Давай, на теб може да ти се има доверие.
Не, не, не ми се доверявайте, това ме стресира.
Тц-тц, хайде… Побързай. Вече си много закъсняла…
10
Филибер беше нещастен. Той вървеше непрекъснато по петите на Франк из целия апартамент.
— Това не е разумно. Тръгвате твърде късно… След час ще се стъмни… Ще се заледи… Не, това не е разумно… Тръгнете у-утре сутринта…
— Утре сутринта ще се коли прасето.
— Ама и това що за идея е! Ка… Камий — кършеше той ръце, — о-остани с мен, ще те заведа в д-двореца на чая…
— Успокой се — измърмори Франк, мушкайки четката си за зъби в чифт чорапи. — Не е на края на света все пак… Ще бъдем там след час…
— О, не… не говори… така… оотгоре на всичко ще к-караш к-като луд…
— Няма бе…
— Да, да, з-знам те ааз…
— Филу, стига! Няма да ти я повредя, кълна ти се… Идваш ли, мис?
— О… Аз… Аз…
— Ти какво? — каза той раздразнен.
— Имам с-само вас на света…
Тишина.
— Олеле… Не мога да повярвам… Сега пък цигулките…
Камий застана на пръсти, за да го целуне.
— Аз също си имам само теб на света… Не се безпокой…
Франк въздъхна.
— Ама откъде ми дойде до главата този отбор от баламурници! Мелодрамата е пълна! Не отиваме на война, по дяволите! Заминаваме за четирийсет и осем часа!
— Ще ти донеса един хубав стек — обеща му Камий, като влизаше в асансьора.
Вратите се затвориха.
— Ей?
— Какво?
— В прасето няма стекове…
— Така ли?
— Ами не.
— Ами какво има тогава?
Той вдигна нагоре очи.
11
Едва бяха стигнали до Орлеанската врата, когато той спря на банкета и й направи знак да слезе.
— Чакай, има нещо, което не е наред…
— Какво?
— Когато се накланям, ти трябва да се накланяш с мен!
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм! Ще ни хвърлиш в канавката с твойте глупости!
— Но… Мислех, че като се накланям в другата посока, поддържам равновесието…
— По дяволите, Камий… Няма да мога да ти дам урок по физика, но това е въпрос на гравитация, разбираш ли? Ако се накланяме заедно, гумите прилепват по-добре…
— Сигурен ли си?
— Убеден съм. Накланяй се с мен. Довери ми се…
— Франк?
— Какво още? Страх ли те е? Все още можеш да си вземеш метрото, знаеш ли?
— Студено ми е.
— Вече?
— Да…
— Добре… Не се хващай за дръжките, а се притисни плътно до мен… Притисни се колкото можеш повече и си мушни ръцете под моето яке…
— Добре.
— Ей?
— Какво?
— Да не се възползваш, ей? — добави той подигравателно, сваляйки рязко стъклото на каската й.
След сто метра тя беше станала на ледена шушулка, на пункта за плащане на пътната такса бе дълбоко замразена, а в двора на фермата не можеше да си сгъне ръцете.
Той й помогна да слезе и да стигне до вратата.
— А, ето те и теб… Ама какво си ни довел тук?
— Едно панирано момиче.
— Ама влизайте, влизайте де, като ви казвам!… Жанин! Ето го Франк с приятелката му…
— О, колко е мъничка… — завайка се женицата. — Ама какво си й направил? О… Какво нещастие… Малката цялата е посиняла… Преместете се, ей вие… Жан-Пиер! Я сложи един стол до огнището!
Франк коленичи пред нея.
— Ей, сега трябва да си свалиш палтото…
Тя не реагира.
— Чакай, ще ти помогна… Ето, дай ми краката си…
Той свали обувките й и трите чифта чорапи.
— Така… е добре… Хайде… Сега горната част…
Тя беше толкова схваната, че той ужасно се измъчи, докато извади ръцете й от ръкавите… Ето… Отпусни се, малка моя ледена висулке…
— Мили боже! Ама дайте й нещо топло! — извика някой от домакините.
Тя се превърна в новата атракция.
Или как да се размрази една парижанка, без да се счупи…
— Имам съвсем топли бъбреци! — изкрещя гръмогласно Жанин.
Откъм огнището се усети полъх на паника.
Франк я спаси.
— Не, не, оставете на мен… Сигурно има някакъв изостанал бульон там… — рече той, повдигайки всички капаци.