— Това е вчерашната кокошка…
— Отлично. Аз се заемам… През това време й дайте да пийне нещо.
Постепенно, докато отпиваше от купичката си, бузите й възвръщаха цвета си.
— По-добре ли си?
Тя кимна утвърдително.
— Какво?
— Казах, че за втори път ми приготвяш най-хубавия бульон на света…
— Ще ти направя пак, хайде… Ще дойдеш ли да седнеш на масата с нас?
— Мога ли да остана още малко край огнището?
— Ама да, разбира се! — изкрещяха останалите. — Остави я! Ще я опушим като шунките!
Франк се изправи с нежелание.
— Можеш ли да си мърдаш пръстите?
— Ъъ… да…
— Ще трябва да рисуваш, нали? Аз мога да ти готвя, но ти трябва да рисуваш… Никога не бива да спираш да рисуваш, разбра ли?
— Сега?
— Не, не сега, а винаги…
Тя затвори очи.
— Добре.
— Така… аз отивам. Подай ми чашата си, ще ти сипя още…
И малко по малко Камий се разтопи. Когато дойде при тях, бузите й вече горяха.
Тя присъстваше на разговора им, без да разбира нищо. Разглеждаше чудесните им лица, усмихвайки се, като че се бе озовала на седмото небе.
— Хайде… Последна чашка скоросмъртница и в леглата! Защото утре ще се става рано, деца! Гастон ще цъфне тук още в седем часа…
Всички станаха.
— Кой е Гастон?
— Това е колачът — прошепна Франк. — Ще го видиш какво представлява… Това е нещо…
— Добре ами, това е… — добави Жанин. — Банята е отсреща и съм оставила чисти кърпи върху масата… Ще се оправите ли?
— Супер — отговори Франк, — супер… Благодаря…
— Не говори така, момчето ми, страшно сме доволни, че те виждаме, знаеш го много добре… А Полет?
Той клюмна.
— Хайде, хайде… Няма да говорим за това — каза тя, стискайки му ръката. — Нещата ще се оправят, така е…
— Няма да я познаете, Жанин…
— Да не говорим сега за това, казвам ти… Тук си на почивка…
Когато тя затвори вратата, Камий се огледа и забеляза:
— Ей! Ама тук има само едно легло…
— Разбира се, че има едно легло. Тук сме на село, а не в хотел „Ибис“!
— Сигурно си им казал, че сме заедно? — ядоса се тя.
— Ама не! Само казах, че идвам с приятелка, това е!
— А, така ли…
— Какво така? — нервира се той.
— Приятелка, това означава момиче, с което спиш. Къде ли ми беше умът на мен?
— По дяволите, ти наистина си голяма досадница, знаеш ли?
Той седна на края на леглото, докато тя си вадеше багажа.
— За първи път…
— Моля?
— За първи път водя някого тук.
— Сигурно. Коленето на прасе не е най-привлекателното нещо, с което можеш да свалиш момиче…
— Това няма нищо общо с прасето. Няма нищо общо и с теб. Това…
— Това е какво?
Франк легна напряко на леглото и заговори на тавана:
— Жанин и Жан-Пиер имаха син… Фредерик… Страхотен тип… Беше ми приятел… Единственият, когото съм имал впрочем… Заедно учихме в хотелиерското училище и ако той не беше там, и аз нямаше да съм… Не знам къде щях да бъда, но… И така, накратко… Той умря преди десет години… Автомобилна катастрофа… Дори не беше виновен… Един кретен, който не спрял на знака стоп… И така, аз, разбира се, не съм Фред, но все едно, че съм… Идвам всяка година… Прасето е повод… Те ме гледат и какво виждат? Спомени, думи и лицето на тяхното момче, когато още не е било навършило двайсет години… Жанин, тя винаги се старае ме докосне, да ме погали… Защо го прави според теб? Защото аз съм доказателството, че той е още тук… Сигурен съм, че ни е сложила най-хубавите си чаршафи и че в момента се държи за парапета на стълбата…
— Това неговата стая ли е?
— Не, неговата е затворена…
— А ти защо ме доведе?
— Казах ти, за да рисуваш, и после…
— И после какво?
— Не знам, прииска ми се…
Той се отърси.
— А за леглото няма проблем… Ще сложим дюшека на земята и аз ще спя на пружината… Така добре ли ще бъде, принцесо?
— Добре.
— Гледала ли си Шрек. Анимационния филм?
— Не, защо?
— Защото ми напомняш за принцеса Фиона… Не толкова закръглена, разбира се…
— Разбира се.
— Хайде… Ще ми помогнеш ли? Тежат цял тон, тези дюшеци…
— Прав си — изпъшка тя. — Какво има вътре?
— Поколения умрели от умора селяни.
— Весела работа…
— Няма ли да се съблечеш?
— Ами напротив… Аз съм по пижама, ето!
— С пуловера и чорапите ли ще си останеш?
— Да.
— Тогава гася.
— Ами да!
— Спиш ли? — попита тя след малко.