— Не.
— За какво мислиш?
— За нищо.
— За младостта си?
— Може би… Тоест за нищо. Точно това ти казах…
— Младостта ти нищо ли беше?
— Нищо особено във всеки случай…
— Защо?
— По дяволите… Ако започнем с това, няма да сме свършили до утре сутринта…
— Франк?
— Да.
— Какво й е на баба ти?
— Стара е… Съвсем сама… През целия си живот е спала в хубаво голямо легло като това, с вълнен дюшек и разпятие над главата, а сега е на път да умре в нещо като скапано желязно сандъче…
— В болница ли е?
— Не, в старчески дом…
— Камий?
— Да?
— С отворени очи ли си?
— Да.
— Виждаш ли колко черна е нощта тук? Колко красива е луната? Как блестят звездите? Чуваш ли къщата? Тръбите, дървото, шкафовете, часовника, огъня долу, птиците, животните, вятъра… Чуваш ли всичко това?
— Да.
— Ами тя, тя вече не ги чува… Стаята й гледа към денонощно осветен паркинг, слуша шума от металните колички, разговорите на болногледачите, хъркащите си съседи и техните дърдорещи по цяла нощ телевизори. И… И се поболява още повече от това…
— Ами твоите родители? Те не могат ли да се занимават с нея?
— О, Камий…
— Какво?
— Не ме карай да говоря за това… Спи сега.
— Не ми се спи.
— Франк?
— Какво пак?
— Къде са родителите ти?
— Не знам.
— Как така не знаеш?
— Нямам.
— Баща си не познавам изобщо… Някакъв непознат, който си е изпразнил топките на задната седалка на някаква таратайка… А майка ми, ъъ…
— Какво?
— Ами майка ми, тя не е била много доволна, че някакъв тъпанар, на когото дори не можела да си спомни името, си е изпразнил топките така… Тогава ъъ…
— Какво?
— Ами нищо…
— Какво нищо?
— Ами тя не го е искала…
— Оня тип?
— Не, малкото момче.
— Баба ти ли те е отгледала?
— Баба ми и дядо ми…
— А той умрял ли е?
— Да.
— Никога ли не си я виждал повече?
— Камий, заклевам те, спри. Иначе ще ти се наложи да ме гушнеш в обятията си…
— Нищо. Давай. Мога да поема този риск…
— Лъжкиня.
— Никога ли не си я виждал повече?
— Извинявай. Спирам.
Тя го чу как се обръща.
— Аз… До десетгодишен не знаех нищо за нея… Всъщност не, винаги получавах подарък за рождения си ден и за Коледа, но по-късно разбрах, че било лъжа. Още една шашма, за да ми объркват главата… Благородна лъжа, но все пак лъжа… Тя никога не ни пишеше, но знам, че мойто бабче всяка година й изпращаше училищната ми снимка… И една година, иди, че разбери… Сигурно съм бил по-сладък от обикновено… Може би този ден учителят ме е сресал. Или пък фотографът е извадил някой пластмасов Мики, за да ме накара да се усмихна. Така или иначе, момченцето на снимката я накарало да изпита угризения и тя обяви, че пристига, за да ме отведе със себе си… да не ти разказвам целия хаос… Аз, който пищя да остана, баба ми, която ме успокоява, повтаряйки, че това е чудесно, че най-после ще имам истинско семейство, и в същото време не може да се въздържи да не циври още по-силно от мен, притискайки ме към едрите си гърди… Дядо ми, който не проронва нито дума… Не, да не ти разказвам… Достатъчно си умна, за да разбереш всичко това, нали? Но, повярвай ми, беше горещо…
След като няколко поредни пъти ни върза тенекия, тя най-после дойде. Аз се качих в колата й. Тя ми показа мъжа си, другото си дете и новото ми легло…
В началото това адски ми хареса, какъв готин номер — да спиш на горния етаж на леглото. Но вечерта зациврих. Казах й, че искам да се върна у дома. Тя ми отговори, че това е моят дом и че трябва да млъкна, иначе ще събудя малкия. От тази нощ нататък се напикавах в леглото. Това я нервираше. Казваше: „Сигурна съм, че го правиш нарочно, ще останеш мокър, толкова по-зле за теб. Баба ти е виновна. Тя те е разглезила.“ После обезумях.
До този момент бях живял сред полята… Всяка вечер след училище ходех на риба, а през зимата дядо ми ме водеше за гъби, на лов или в кафенето… Бях винаги навън, винаги с ботуши, винаги готов да захвърля колелото си в храстите, за да ида да се уча на занаят от бракониерите, и изведнъж се оказах в оня отвратителен жилищен блок, в някакъв скапан квартал, заклещен между четири стени, телевизор и още едно хлапе, което обира всички ласки… Тогава ми изгърмяха бушоните. Аз… Не… Няма значение… Три месеца по-късно тя ме качи на влака, като непрекъснато ми повтаряше, че аз съм развалил всичко…
Ти развали всичко, ти развали всичко… Когато се качих в „Симка“-та на дядо ми, думите й още отекваха в малката ми глава. И най-лошото, разбираш ли, е, че…