— Че какво?
— Тя ме разкъса на хиляди парчета, тази тъпачка, разбираш ли… След това нищо не беше както преди… Вече не бях дете, не ми трябваха техните ласки и цялата тази гадост… Защото най-лошото, което тя направи, беше не това, че се върна да ме вземе, най-лошото бяха всички ужасии, които тя наговори за баба ми, преди да ме захвърли още веднъж. Как ми размъти главата със своите измислици… Че майка й я била накарала да ме изостави, преди да я изгони. Че тя, тя била направила всичко възможно, за да ме вземе със себе си, но те извадили пушката и така нататък…
— Това глупости ли бяха?
— Разбира се… Но аз не го знаех в този момент… Вече нищо не разбирах, а и може би ми се искаше да й вярвам? Може би ми беше удобно да мисля, че са ни разделили насила и че ако дядо ми не беше извадил своето пушкало, щях да си живея както всички и никой нямаше да се държи с мен като със сина на последната проститутка… Майка ти е курва, ми казваха някои, а ти си просто едно копеле. Това бяха думи, които аз дори не разбирах… За мен копеле означаваше „малка франзела“♦. Истински будала, казвам ти…
♦ Игра на думи. — Б.пр.
— И после?
— После станах голям гадняр… Направих всичко, което можах, за да си отмъстя… За да ги накарам да си платят, че са ме лишили от една толкова мила майка…
Той се подсмихна.
— И успях… Пушех от цигарите на дядо ми, крадях от портмонето за покупки, разпердушиних даскалото, направих всичко възможно, за да ме изгонят, и прекарвах по-голямата част от времето си върху някой мотор или в задните стаички на кафенетата, или за да организирам някой удар, или да опипвам момичетата… И други подобни простотии… И през ум не би ти минало… Бях главатар. Най-добрият. Най-големият глупак…
— И после?
— После нанкане. Продължението в следващия епизод…
— Е? Не ти ли се иска да ме гушнеш сега?
— Колебая се… Не си бил изнасилен все пак…
Той се наклони към нея.
— Толкова по-добре. Защото аз не ти ща прегръдките. Е, не така… Вече не така… Дълго си играх на тази игричка, но вече не… Това вече не ме забавлява. Никога не става… По дяволите, ама с колко одеяла си?
— Ъъ… Три, плюс пухената завивка…
— Това не е нормално… Не е нормално винаги да ти е студено и да ти трябват два часа, за да се възстановиш от пътуване на мотор… Трябва да надебелееш, Камий…
— Ти също, ти… Наистина, струва ми се, че и ти си нямаш хубав албум със снимки на семейството, което се забавлява около теб, нали?
— Да.
— Ще ми разкажеш ли за това някой ден?
— Може би…
— Знаеш ли, аз… никога вече няма да те дразня за това…
— За кое?
— Като ти разказвах за Фред одеве, ти казах, че той е единственият ми приятел, но не бях прав… Имам още един… Паскал Льошампи — най-добрият сладкар на света… Запомни добре името му и ще видиш… Този тип е господ. От обикновената ронливка до пастите с крем, минавайки през всякаквите пити — шоколадови, крем питите, крокетите, еклерите и какво ли не друго, — всичко, до което той се докосне, става незабравимо. То е хубаво, красиво, фино, учудващо и повече от майсторски направено. Срещал съм в живота си добри работници, но той е нещо съвсем различно… Той е самото съвършенство. И освен това е чудесен човек… Като сметана, Исус, истинска сладка пита… Е, добре, този тип беше огромен. Повече от огромен. Дотук няма проблем… Има и други такива… Проблемът бе, че той вонеше жестоко… Не можеш да останеш минута край него, без да ти се придрайфа. Добре, пропускам подробностите, подигравките, забележките, оставените в шкафчето му сапуни и всичко останало… Един ден се оказахме в обща хотелска стая, защото го бях придружил на конкурс като помощник… Демонстрацията мина, разбира се, той победи, но аз към края на деня да не ти казвам в какво състояние бях… Вече не можех да дишам и смятах да прекарам нощта по-скоро в някой бар, отколкото да остана още една минута покрай него… Чудно ми беше, защото сутринта той си бе взел душ, знаех го — бях там. Накрая се прибираме в хотела, аз кръквам, за да се упоя, и в края на краищата му казвам… Още ли си там?
— Да, да, слушам те…
— Казвам му: „По дяволите, Паскал, ти смърдиш. Смърдиш убийствено, приятелю. Какво е това чудо? Не се миеш или какво?“ И на това място този дебел мечок, огромният тип, истинският гений започна да се смее дебелашки, а планината му от мазнини пък започна да плаче, да плаче, да плаче… Като фонтан… Отвратително нещо, безутешни ридания като на някое бебе… Този кретен не можеше да се успокои… По дяволите, стана ми неудобно… След известно време той се надигна, изведнъж се съблече, ей така, без да предупреди… Тогава се обърнах и се направих, че отивам към банята, а той ме сграбчи за ръката. Рече ми: „Виж ме, Летаф, виж тази гадост…“ Егати, аз… За малко да припадна значи!