— Защо?
— Първо тялото му… Беше откровено неприятно. Но най-вече, и той точно това искаше да ми покаже, беше… о… само като си помисля за това, още ме отвращава… Бяха нещо като плаки, като кори от онова, което имаше и между гънките на кожата си… И точно то смърдеше — това чудо като кървавочервена краста… Егати, кълна ти се, порках цяла нощ, за да се възстановя… Отгоре на всичко, той ми каза, че много го боляло, особено когато се миел… Ала търкал като смахнат, за да отстрани миризмата, и се пръскал с парфюм, стискайки зъби, за да не плаче… Каква нощ, какви емоции, като си спомня…
— И после?
— На другия ден го завлякох в болницата, в спешното отделение… Това беше в Лион, спомням си… И дори дежурният лекар там, като видя какво е положението, залитна. Почисти му раните, даде му какви ли не неща, огромна рецепта с всякакви мехлеми и хапчета. Даде му и напътствия да отслабне и накрая все пак му каза: „Ама защо сте чакали толкова дълго?“ Не последва отговор. На гаровия перон аз опитах отново: „Наистина, по дяволите, защо си чакал толкова дълго?“ — „Защото много се срамувах…“, отговори той, навеждайки глава. И тогава се заклех, че това ще ми е за последен път.
— За последен път какво?
— За последно да се присмивам на дебелите… За последно да ги презирам и… Накратко, разбираш ли, да съдя за хората по външния им вид… Значи така, а сега се връщаме към теб… Не е за завиждане, същото е при слабите. И макар да не спирам да мисля за това, макар да съм сигурен, че с няколко килограма отгоре няма да ти е толкова студено и ще бъдеш по-съблазнителна, обещавам, че повече няма да го чуеш от мен. Честна пиянска.
— Франк?
— Ей! Казахме, че вече ще спим!
— Ще ми помогнеш ли?
— За какво? Да не ти е толкова студено и да станеш по-съблазнителна ли?
— Да.
— И дума да не става. За да те отмъкне първата срещната ливада… Тц-тц… Предпочитам да си останеш рахитична, но с нас… И съм сигурен, че Филу ще бъде абсолютно съгласен с мен по този въпрос…
Мълчание.
— Е, може съвсем мъничко… Щом видя, че гърдите ти започват да стават твърде големи, спирам.
— Хубаво.
— Добре, ето че се превърнах и в Рика Зараи♦ сега… По дяволите, какво ли още ще ме накараш да направя… Как ще стане това? Май вече имам план… Първо, ти повече няма да пазаруваш, защото купуваш само глупости. Царевични пръчици, сухи пасти, „Фланби“-та♦ и други подобни гадости, на всичко това — край. Не знам в колко часа ставаш сутрин, но от вторник нататък аз ще те храня, ясно? Всеки ден в три часа, когато се прибирам, ще ти нося една порция… Не се тревожи, познавам момичетата, няма да ти давам пържена патица в собствен сос или овнешка карантия… Ще ти приготвям хубаво хапване, само за теб… Риба, меса на скара, вкусни зеленчуци, само неща, които със сигурност ще харесаш… Ще ти ги правя в малки количества, но ще трябва да изяждаш всичко, иначе спирам. Вечер няма да съм край теб, така че няма да ти досаждам, но ти забранявам да подхапваш боклуци. Ще продължавам да правя по една голяма бака супа в началото на седмицата за Филу, както винаги съм го правил, и баста. Целта е да станеш зависима от моята манджа. И всяка сутрин да ставаш, питайки се какво ли ще е менюто. Добре, ъъ… Не ти обещавам величествени неща всеки път, но ще бъде вкусно, ще видиш… И когато започнеш да заглаждаш косъма, аз…
♦ Рика Зараи — френска поп звезда. — Б.пр.
♦ „Flanby“ — марка млечни десерти. — Б.пр.
— Ти какво?
— Ще те изям!
— Като злата вещица в „Хензел и Гретел“?
— Точно така. И няма да се налага да ми пробутваш кост, когато ще искам да ти опипам ръката, защото аз не съм кьорав! Сега да не съм те чул повече… Почти два часът е, а утре ни чака дълъг ден…
— Фактически ти се правиш на серт, но всъщност си мил човек…
— Млъкни.
12
— Ставай, шишко!
Той остави подноса до дюшека.
— О, закуска в л…
— Не се пали. Не съм аз, а Жанин. Хайде, размърдай се, закъснели сме… И изяж поне една филия, зареди се малко, иначе ще ти се стъжни…
Щом се показа навън, все още със следи от мляко с кафе по устата, й връчиха чаша бяло вино.
— Хайде, малката дама! По-смело!
Всички бяха там — хората от предишната вечер и жителите на махалата, към петнайсетина общо. Всички точно както може да си ги представи човек — нещо средно между семейство Дешан♦ и каталога „Камиф“♦. Най-старите с престилки, а най-младите — с анцузи. Тропат с крака, стискат чашите си, подвикват си, майтапят се и изведнъж млъкват: пристигна Гастон с големия си нож.