Стълбата им се стори доста опасна, а Жанин безмълвно протегна към всеки по една голяма купа шварц кафе. Други две жени вече седяха на края на масата и ровеха в месото за наденица. Камий обърна стола към огнището и си изпи кафето, без да мисли за нищо. Явно последната чашка беше в повече и тя затваряше очи след всяка глътка. Хайде де… Това беше цената, която трябваше да плати, за да не бъде вече мома…
Кухненските миризми я отвращаваха. Тя стана, сипа си още една купа, взе тютюна от джоба на палтото и отиде да седне в двора върху скамейката на прасетата.
След малко Франк дойде при нея.
— Може ли?
Тя се смести.
— Цепи ли те главата?
Тя кимна.
— Знаеш ли, аз… Трябва сега да ида да видя баба ми… Значи има три решения: или те оставям тук и минавам да те взема някъде следобед, или идваш с мен и ме чакаш някъде, докато й правя малко компания, или те оставям на гарата пътьом и ти се връщаш в Париж сама…
Тя не отговори веднага. Остави купичката, сви си цигара, запали я и издиша едно дълго успокояващо дръпване.
— Ти какво мислиш?
— Не знам — излъга той.
— Честно казано, не ми се седи тук без теб…
— Добре, ще те оставя на гарата тогава… Защото, като се има предвид състоянието ти, няма да издържиш пътуването. На човек му е още по-студено, когато е уморен…
— Много добре — отговори тя.
По дяволите…
Жанин настоя. Да, да, едно парче в мрежата, ще ви го завия. Тя ги придружи до края на пътя, прегърна Франк и му прошепна няколко думи на ухото, които Камий не чу.
Когато той опря крак на земята на първия стоп пред главния път, тя вдигна стъклата на каските им.
— Идвам с теб…
— Сигурна ли си?
Тя кимна с каската и бе изхвърлена назад. Упс. Животът изведнъж се разбърза. Добре… Толкова по-зле.
Тя легна върху него, стискайки зъби.
13
— Искаш ли да ме почакаш в някое кафене?
— Не, не, ще се настаня долу…
Те не бяха направили и две крачки във фоайето, когато една жена със светлосиня престилка се устреми към него. Погледна го, поклащайки тъжно глава.
— Тя пак започна…
Франк въздъхна.
— В стаята си ли е?
— Да, но пак всичко е опаковала и не дава да я докосват. От снощи се е проснала на колене с палтото си…
— Яде ли?
— Не.
— Благодаря.
Той се обърна към Камий.
— Мога ли да ти оставя нещата си?
— Какво става?
— Става това, че моята Полет започва да ми дотяга с нейните глупости!
Ала беше пребледнял като платно.
— Дори вече не знам дали е добре да ходя при нея… Загубен съм… Напълно съм объркан…
— Защо отказва да яде?
— Тази магарица си мисли, че ще я взема с мен! Сега вече всеки път ми прави този номер… О, как ми се ще да се чупя, знаеш ли…
— Искаш ли да дойда с теб?
— Това нищо няма да промени.
— Не, това нищо няма да промени, но ще я разсее…
— Мислиш ли?
— Ами да, хайде… Ела.
Франк влезе пръв и съобщи напевно:
— Бабче… Аз съм… Довел съм ти изне…
Не му стигна смелостта да довърши.
Възрастната жена седеше на леглото си и гледаше втренчено вратата. Беше с палтото, обувките, шала и дори малката черна шапчица. Недобре затвореният куфар се мъдреше до краката й.
„Това ми къса сърцето…“ Още един точен израз, помисли си Камий, която усети как нейното внезапно се разпада.
Тя беше толкова сладка със светлите си очи и педантичното лице… Като малко мишле… или като изпаднала в безизходица мъничка Селестин…
Франк продължи, сякаш нищо не се беше случило:
— Ами добре! Ти пак си много навлечена! — пошегува се той, събличайки я бързо-бързо. — Не че не е топло тук… Колко ли градуса е? Поне двайсет и пет… А аз им казах на тия долу, казах им, че топлят прекалено много, но те никога не ме чуват… Връщаме се от коленето на прасе при Жанин и мога да ти кажа, че дори в стаята, където димят надениците им, не е толкова горещо като тук… Ти как си? Виж ти, каква хубава кувертюра имаш на леглото! Значи най-после си получила колета от „Рьодут“♦ така ли? Е, крайно време беше… А чорапите, добре ли са? Не съм ли сбъркал? Трябва да ти кажа, че пишеш толкова грозно… Изглеждах като пълен глупак, когато поисках от продавачката одеколон „Мосю Мишел“… Женицата ме погледна накриво, тогава й показах твоята бележка. Наложи се да отиде да си вземе очилата и така нататък… О, да не ти разказвам цялата неразбория и после тя най-накрая се сети — беше „Мон Сен Мишел“… Ама как да го разбереш, а? А ето го впрочем… Голям късмет, че не се счупи…