— А това?
— Нов вид ботушо-пантофи-сабо!
— А този малкият?
— Ъъ… Вече не си спомням как се казваше…
— А това?
— Това е Спайдърмен… Най-вече да не се бърка с Батман!
— Прекрасно е да имаш такъв талант…
— О, дребна работа…
— Не говорех за рисунките ви, момичето ми, говорех за погледа… А, ето я вечерята ми! Ще трябва да се приготвяте за връщане, дечицата ми… Много се стъмни вече…
Чакай… Тя ли ни казва да си тръгваме? Франк едва се задържа да не падне. Той беше толкова смутен, че трябваше да се хване за завесата, за да се изправи, и, разбира се, изтръгна корниза.
— По дяволите!
— Остави, хайде, и спри най-после да говориш като хулиган!
— Спирам.
Той наведе глава усмихнат. Давай, мила моя Полет. Давай. Изобщо не се притеснявай. Крещи. Недоволствай. Мърмори. Върни се оттук.
— Камий?
— Да.
— Мога ли да ви помоля за една услуга?
— Разбира се!
— Обадете ми се, когато се приберете, за да съм спокойна… Той никога не ми се обажда и аз… Или ако предпочитате, звъннете само веднъж и затворете, аз ще разбера и ще мога да заспя…
— Обещавам.
Бяха още в коридора, когато Камий установи, че си е забравила ръкавиците. Върна се бързо в стаята и видя, че тя вече беше пред прозореца в очакване да ги види долу на паркинга.
— Аз… ръкавиците ми…
Старата жена с розовите коси не беше толкова жестока, че да се обърне. Само вдигна ръка, поклащайки глава.
— Беше ужасно… — каза тя, когато той клекна да изключи устройството против кражба.
— Не, не говори така… Тя беше супердобре днес… Заради теб впрочем… Благодаря…
— Не, беше ужасно…
Те помахаха с ръка на дребничкия силует от третия етаж и се наредиха на опашката във вечерното задръстване. Франк се усещаше по-лек. Камий, обратното, не можеше да открие думите, с които да мисли.
Той спря пред входната им врата, без да гаси мотора.
— Ти… Няма ли да се прибираш?
— Не — каза каската.
— Добре, ами… Чао.
14
Трябва да беше малко преди девет часа и апартаментът тънеше в мрак.
— Филу? Там ли си?
Тя го откри седнал в леглото. Напълно смазан. С одеяло върху раменете и книга в ръцете.
— Как си?
— Болен ли си?
— Страшно се п-притесних… Чч-чаках ви мм-много ппо-рано.
Камий въздъхна. По дяволите… Когато не е единият, ще е другият…
Тя се облакъти на камината с гръб към него и подпря чело върху дланите си.
— Филибер, хайде стига, моля те. Стига си заеквал. Не ми причинявай това. Не разваляй всичко. За първи път от години пътувам… Изправи се, махни това проядено пончо, остави си книгата и ме попитай с безучастен тон: „Е, Камий? Добре ли мина тази малка разходка?“
— Ее, К-Камий? Добре ли мина тази малка разходка?
— Много добре, благодаря ти! А ти? Днес на коя битка си?
— Пави…
— А… много добре…
— Не, катастрофа.
— Коя беше тя?
— Семейство Валоа срещу Хабсбургите… Франсоа Първи срещу Карл Пети…
— Ами да! Карл Пети го знам! Същият този, който идва след Максимилиан Първи в Германската империя!
— Дявол да го вземе, ти пък откъде го знаеш?
— А така! Взех ти акъла, нали?
Той свали очилата си, за да потърка клепачи.
— Добре ли мина вашата малка разходка?
— На високо ниво…
— Ще ми покажеш ли скицника си?
— Ако станеш… Има ли още супа?
— Мисля…
— Чакам те в кухнята.
— А Франк?
— Отлетя…
— Ти знаеше ли, че е сирак? Всъщност… че майка му го е изоставила?
— Така ми се стори…
Камий беше твърде уморена, за да заспи. Премести камината си в салона и пуши на фона на Шуберт.
Зимен път.
Изведнъж се разрида и пак усети в устата си лошия вкус на камъните.
Татко…
Камий, спри. Върви да си легнеш. Това романтично пропадане, студът, умората, оня другият, който си играе с нервите ти… Веднага спри това. Глупаво е.
О, по дяволите!
Какво?
Забравих да се обадя на Полет…
Ами давай!
Но вече е късно…
Още една причина! Побързай!
— Аз съм. Камий… Събудих ли ви?
— Не, не…
— Забравих ви…
Мълчание.
— Камий?
— Да.
— Трябва да се пазите, момичето ми, нали?
— Камий?
— Д-добре…
На другия ден тя си остана в леглото чак докато дойде време за работа. Когато стана, видя чинията, която Франк й беше приготвил на масата заедно с малка бележка: Филе миньон от вчера със сливи и пресни талятели. В микровълновата се топли за три минути.