И без грешки, виж ти…
Хапна на крак и веднага се почувства по-добре.
Вечерта мълчаливо си изработи надницата.
Цеди парцали за миене, изпразва пепелници и връзва торби за боклук.
Върна се пеша.
Пляскаше с ръце, за да ги стопли.
Поглеждаше нагоре.
Мислеше.
И колкото повече мислеше, толкова по-бързо вървеше.
Почти затича.
Беше два часът сутринта, когато разтърси Филибер. — Трябва да говоря с теб.
15
— Сега?
— Да.
— Ааама колко е сега часът?
— Да не ти пука, чуй ме!
— Подай ми, моля те, очилата…
— Нямаш нужда от очила, на тъмно сме…
— Камий, ако обичаш.
— А, благодаря… Когато съм с пенснето си, чувам по-добре… Е, войниче? На какво дължа тази засада?
Камий си пое дъх и му разказа каквото й беше на сърцето. Говори много дълго.
— Рапорт даден, господин полковник…
Филибер загуби ума и дума.
— Няма ли да кажеш нещо?
— Ей богу, това си беше истинско нападение…
— Не искаш ли?
— Почакай, остави ме да си помисля…
— Едно кафе?
— Добра идея. Иди си направи кафе, докато аз дойда на себе си…
— А за теб?
Той затвори очи, правейки й знак да опразни лагера.
— Е?
— К-казвам ти откровено: не смятам, че това е добра идея…
— Така ли? — попита Камий, прехапвайки си устната.
— Да.
— Защо?
— Защото е прекалено голяма отговорност.
— Намери нещо друго. Този отговор не ме удовлетворява. Той не е валиден. Не можеш да се разминеш от хора, които не желаят да поемат отговорности… Не можеш да се разминеш, Филибер… Ти не си ли зададе този въпрос, когато дойде да ме вземеш отгоре, когато не бях яла нищо от три дни…
— Напротив, зададох си го, представи си…
— И какво? Съжаляваш ли?
— Не. Но не сравнявай нещата. Тук случаят е съвсем различен…
— Напротив! Съвършено същият е!
Мълчание.
— Знаеш, че тук не съм у дома си… Тук сме на доизживяване… Мога да получа някое препоръчано писмо, което да ме призовава да освободя мястото следващата седмица…
— Уф… Много добре знаеш как се точат тези наследствени дела… Може пък да се окаже, че ще бъдеш тук още десет години…
— За десет години или за един месец… Кой знае… Когато става дума за много пари, дори и най-педантичните успяват да открият начин да се договорят, знаеш…
— Филу…
— Не ме гледай така. Искаш твърде много от мен…
— Не, нищо не ти искам. Единствено само да ми се довериш…
— Камий…
— Аз… Никога не съм ви разказвала, но аз… Животът ми наистина беше гаден, преди да ви срещна. Разбира се, в сравнение с детството на Франк моето може би не е нещо особено, но все пак имам усещането, че вероятно си приличат… Дали при мен нещата не са били по-коварни… Като на час по лъжичка… И после аз… Не знам как успях… Може би се държах като някоя идиотка, но аз…
— Но ти…
— Аз… Изгубих по пътя всички хора, които обичах, и…
— И?
— И когато ти казах оня ден, че имам само теб на този свят, това не беше… О, ама по дяволите! Да ти кажа ли, че вчера беше рожденият ми ден. Станах на двайсет и седем и единственият човек, който се сети, беше майка ми, уви. И знаеш ли какво ми подари тя? Книга за отслабване. Смешно, нали? Може ли човек да бъде по-остроумен, питам те? Съжалявам, че те отегчавам с това, но трябва пак да ми помогнеш, Филибер… Още веднъж… След това вече няма да искам нищо повече от теб, обещавам.
— Вчера е бил рожденият ти ден? — завайка се той. — Защо не ни предупреди?
— На кого му пука за рождения ми ден! Разказах ти този анекдот, за да накарам Марго да се разплаче, но всъщност няма никакво значение…
— Напротив! Аз много бих искал да ти направя подарък…
— Ами давай, подари ми го сега.
— Ако приема, ще ме оставиш ли да заспя отново? — Да.
— Ами добре тогава, съгласен съм…
Разбира се, той не успя да заспи отново.
16
В седем часа на другия ден тя вече беше на бойна нога. Отиде до хлебарницата и донесе тънка франзела за своя любим сержант.
Когато той влезе в кухнята, я откри клекнала под мивката.
— Оох… — изпъшка той — големите военни учения започнаха ли вече?
— Исках да ти донеса закуската в леглото, но не посмях…
— Добре си сторила. Само аз мога да си направя шоколада, както го обичам.
— О, Камий… седни, завива ми се свят от теб…
— Ако седна, пак ще ти съобщя нещо важно…