— Казал съм им, Чарли, ако ти напуснеш, напускам и аз.
— Ти не можеш да напуснеш, шефе, ти си от семейството, а аз съм от едно време.
— Ти познаваш бизнеса най-добре, ето това има значение за мен.
— А, това не върви вече. Сега е като при супермаркетите: подреждане по рафтовете и чукане по касовия апарат. Когато работехме само с коли втора употреба, се опитвахме да намерим най-подходящия автомобил за всеки клиент. Сега не ни пука дали ще си купи или не. С това огромно търсене няма възможност за импровизации. Твоето момче има добри идеи — да се захванем с падащите гюруци, с антиките, с нещо, което да е малко по-оригинално. Не мога да ги приема насериозно тези японски буболечки. Това ново чудо, наречено „Терсел“, дето трябва да го предлагаме от следващия месец, виждал ли си му показателите? Двигател 1,5 литра, четирийсетсантиметрови гуми. Та то е като онези малки колички, които имаше навремето по въртележките за децата, които ги е страх да се качат на кончетата.
— Седемдесет километра на галон по магистралата. Този показател интересува хората, както е тръгнал светът.
Чарли казва:
— Във Флорида не се срещат много-много буболечки. Възрастните хора още си карат големите таратайки континентали или торнадо, боядисват ги бели и си ги карат навсякъде. Пътищата им са различни, естествено, няма нито един хълм в целия щат и никога не пада слана. Мислех си за Слънчевия пояс. Идеш ли там, няма да ти пука за сметките за парното. След това те изненадват с климатика. Не можеш да се измъкнеш.
Хари казва:
— Натриеви батерии — това е решението. Електричество направо от слънцето. След пет години ще стане, така пише в „Консюмър Рипортс“. Тогава ще можем да кажем на арабите да си вземат шибания петрол и да си смазват камилите с него.
Чарли отбелязва:
— Смъртните случаи по пътищата зачестяват. Искаш ли да знаеш защо? По две причини. Първо, децата, общо взето, вече се отказват от наркотиците и се връщат към алкохола. И второ, всички са луднали по малките коли, а те се мачкат като хартиени пликове.
Той се подсмихва и завърта ароматизираната клечка за зъби по долната си устна, докато и двамата зяпат през прозореца към реката от мръсна ламарина. Едно ниско старо комби без дървен багажник на покрива спира на паркинга. Сърцето на Хари прескача, но не е дъщеря му. Комбито прави едно-две кръгчета и се насочва обратно към шосе 111, само оглежда. Обирите са се увеличили. Хари пита Чарли:
— Мелани наистина ли си е мислела да… — той се препъва в думата „чукане“, тя не е от неговото поколение — да си легне с мен?
— Така каза дамата. Но нали ги знаеш днешните хлапета — изтърсват всичко, което ние навремето запазвахме за себе си. Не значи, че има нещо повече. Вероятно даже по-малко. Докато станат на двайсет и пет, вече са прегорели.
— Тя така и не ми се стори особено привлекателна, да ти кажа честно. Виж, това, новото момиче на Нелсън…
— Не искам да слушам. — Чарли се обръща да се върне на бюрото си. — Та те ще се женят, за бога!
Тича. Хари продължава да тича, откакто започна в Поконос, опитвайки се да си възвърне тялото от онези проклети години, когато изобщо не се замисляше за него, просто ядеше и правеше каквото си искаше — обеди в ресторантите в центъра на Брюър и в Ротарианския клуб всеки вторник, но вече започна да му се трупа. Градът, през който тича, е тъмен, изпълнен с полегати улички и тротоари, напукани и начупени отдолу, цели циментови блокове, изтръгнати от корените като надгробни плочи във филм на ужасите, мъртвите се протягат и посягат към краката му. Той продължава да се движи, поддържа темпото, заглушава протеста на дробовете си и превръща напрегнатите си мускули и изнурената си кръв в нещо като машина, която върви, накъдето я насочва мозъкът — нагоре по хълма покрай къщата с широки стрехи, почти като китайска, където живеят лесбийките. Предните им прозорци никога не светят, явно гледат много телевизия или пък се гушкат и правят каквото там правят рано-рано, или пък пестят електричество; жените няма да получават същите заплати като мъжете, докато не наложат равноправието. По-добре те да свиват гнездо тук, отколкото чернокожите или пуерториканците, те поне не се размножават.
Норвежки кленове засенчват улиците. Не са пораснали много от времето, когато бе момче. Хващаш се за някой нисък клон, издърпваш се до гнездото на стършела, разцепваш семената на две и завираш половинките в носа си, за да се превърнеш в носорог.