Има и по-дълъг път до вкъщи, надолу по „Джексън“ до „Джоузеф“ и нататък, но днес решава да мине напряко през моравата на голямата каменна баптистка църква, харесва му да усеща тревата под краката си, фасадата на църквата е толкова тъмна до стъпалата, които водят надолу до Мъртъл стрийт, а още по-нататък до червено-бяло сините пощенски фургони, паркирани в редица покрай черната платформа, американското знаме виси отпуснато и ярко над предната фасада с фалшивия фронтон. Навремето знамето не можеше да се развява нощно време, но сега всички градове го осветяваха с прожектор — чисто прахосничество на електричество, всмукващ и последната капчица енергия, за да развее знамето. „Мъртъл“ стига до „Джоузеф“ от другия край. Те ще седят и ще го чакат, ще гледат телевизия или ще обсъждат сватбата, стават все по-сантиментални сега, когато датата наближава и Супи е задействал всичко. В крайна сметка поканиха Чарли Ставрос и Грейс Стул заедно с още няколко жени и няколко приятели от „Летящия орел“. Оказа се, че Пру, или Тереза, както са я записали в обявата, която искат да пуснат, има леля и чичо в Бингамтън, Ню Йорк, и те ще дойдат, въпреки че бащата е някакъв раздразнителен тип, който иска да удуши дъщеря си и да я сложи в сандъка за картофи. Той ще влезе и Дженис ще пусне обичайната остроумна забележка как ще си докара инфаркт. Вярно, че бялото му лице почервенява, виждал се е в огледалото във фоайето, със сините си очи е като Дядо Коледа без мустаците. Трябва да се наведе над облегалката на някой стол и известно време да диша тежко, докато се успокои, но това е част от веселбата, от желанието да я стресне. Бедната глупачка, какво ли би правила без него. Ще трябва да се откаже от клуба и от всичко, и да се върне да продава ядки в „Крол“. Той ще влезе и Пру ще седи на дивана плътно до Нелсън, като полицай, който придружава престъпник от един затвор до друг във влака и внимава белезниците да не се виждат. Единственото нещо, от което Хари се страхува сега, когато Пру е част от семейството, е да не вмирише стаята с потта си. Тотеро миришеше така онзи път в „Съншайн“, киселата тъжна, телесна миризма на възрастен човек и понякога, когато става сутрин от леглото, Хари с изненада я усеща върху себе си — онзи лек дъх на труп, който тъкмо започва да се разлага. Средната възраст е прекрасно време, когато всички неща, които си мислел, че никога няма да се случат, се случват. Когато беше на шестнайсет, четирийсет и шест му се струваха далечни като другия край на дъгата и никога няма да стигне дотам. Ако в живота има някакъв смисъл, човек би предположил, че досега би трябвало да се е изяснил.
И все пак на моменти сякаш смисълът се е оформил, но липсват думи, с които да се опише, това не е нещо, за което трябва да ровиш, а си стои на масата като неотворена запотена кутийка бира. Не само папата идва, а и Далай Лама, когото изритаха от Тибет преди двайсет години. Обикаля Америка, изнася беседи в богословските училища и се появява като говорител по телевизията. Хари винаги се е чудел какво ли е усещането да си самият Далай Лама. Топка в най-високата част от дъгата на полета си, листо върху повърхността на езеро. В известен смисъл водната бълха е като съзнанието, тези трапчинки под краката й, където съвсем не нарушава повърхността на водата. Когато Хари беше малък, Бог се разперваше в тъмнината над леглото му по същия начин, а по-късно, когато леглото започна да става странно и момичето от другата страна на пътечката в църквата започна да се окосмява под мишниците, той влезе в кръвта му, в мускулите и нервите като странен командир, а сега се бе оттеглил, отдавайки на Хари уважението, което един преуспял джентълмен дължи на друг, но е стоварил визитката си в стомаха на Хари като късче олово, което го тегли към всички онези оловни мъртъвци в кухата земя под него.