Блуждаещото му сърце подскача при някакво шумолене от градината зад него. Вече е вдигнал отбранително ръце и е съчинил първите думи на обяснение, когато вижда, че другото присъствие не е човек, а куче, старо на вид коли с едно червено око, а козината му е цялата на възли. Заека никога не се е чувствал спокойно с кучета, а знае, че колитата са особено нервни и склонни към нападение, обратно на образа, наложен от Ласи. Това куче е по-черно от Ласи. Стои на разстояние по-дълго от един удар със стика, с наклонена глава, а козината зад ушите му е настръхнала, готово да се разлае.
— Здрасти — казва Хари, а гласът му е дрезгав. По-висок от шепот, да не би да бъде чут в къщата.
Колито накланя тясната си глава под още по-остър ъгъл, сякаш пази болното си око, а дългата бяла козина, подобна на лигавник около врата му, потрепва, докато лекият ветрец я приглажда.
— Ти добро кученце ли си? — пита Хари. Представя си разстоянието до колата, вижда се как тича, как след две секунди кучето захапва краката му, разцепването на плата, острите жълтеникави зъби, начина, по който кучетата повдигат черната си разцепена горна устна, оголвайки ситните предни зъби от омраза. Усеща как глезенът му е приклещен, сякаш между две остри зъбни колела, представя си как пада с вдигнати в отчаян опит да предпази лицето си ръце.
Но в тесния си череп кучето взима решение. Увисналата му опашка предпазливо се поклаща и то притичва напред в тревата в градината с онази ужасяваща безмълвна пъргавина на четириногите. Подушва коленете на Хари и след това обляга лапи на краката му, позволявайки му да го почеше по гърба, докато Хари продължава да му говори шепнешком:
— Хубаво момче, добро момиче, откъде са ти тези възли? Лоооши възли.
Не им позволявай да надушат страха ти. Човек разбира, че действително е в провинцията, когато вижда кучета без нашийници да тичат наоколо, досущ като мечки. В далечината се затръшва врата на кола, звукът рикошира в стената на плевнята така, че първоначално той поглежда в грешната посока. След това вижда през разклонението на ябълковото дърво на известно разстояние надолу по склона, в голямото голо пространство между къщата и гаража, зад който се вижда жълтата черупка на училищния автобус, оранжевата корола.
Следователно една несигурна надежда се потвърждава, но по-голяма част от вниманието му остава съсредоточено върху непроницаемия вързоп от зъби и мускули в коленете му, как да не му позволи да се разлае, да не му разреши да го ухапе. Бегли мисли, които се променят за секунда, едно коли, което принадлежеше на госпожа Цуг в долната част на Джексън Роуд и живееше в един варел, веднъж го бе захапало, когато никой не бе очаквал. Хари все още има белег върху средния и безименния си пръст. Усещането, когато ги бе издърпал от устата му, беше като белене на морков, все още го чувстваше. Кучето също чува затръшването на вратата на колата и, прилепвайки уши към главата си, се втурва надолу през градината. Около королата се разлайва бясно, но лаенето е далечно, забавено от ехото и разстоянието. Хари използва момента, за да хукне назад към едно по-отдалечено дърво. Оттам вижда как шофьорът на колата излиза, дългунестият Джейми, който вече не е облечен в мръсния дочен комбинезон, а в розовеещи чарлстонки и червено поло. Колито подскача, поздравявайки, извинявайки се, че се е разлаяло срещу непозната кола. Провлеченият говор на момчето се носи през градината, докато напевно говори на кучето, но думите не се разбират. За миг Заека свежда очи към земята, където две птичета кълват една изгнила ябълка. Когато отново поглежда нагоре, едно момиче, неговото момиче, не би могъл да сбърка кръглото й бяло лице, косата й, по-къса, отколкото през юни, слиза от мястото до шофьора и кляка до кучето, завирайки се в козината му, и извръща лице от напора на кучешката муцуна и се втренчва нагоре, точно към мястото, откъдето Хари замръзнал гледа. Когато тя се изправя, той вижда, че е спретнато облечена в тъмнокафява пола и ръждивочервен пуловер. Късичко карирано сако оформя раменете й така, че тя изглежда елегантна, по колежански, като градско момиче. Въпреки това, докато прави няколко крачки към къщата, в походката й има известна отпуснатост. Гласът й се извисява, когато се провиква. И двете им млади лица са обърнати към къщата; така че Заека използва възможността да се оттегли към още по-отдалечено дърво, по-тънко от предишното. Но сега е близо до преплетения жив плет и вероятно не се вижда на фона му в светлокафявия си костюм, прикрит сред късчета небе.