Докато старият Спрингър все още се перчеше наоколо, животът във фирмата беше тежък. Караше хората да работят до късно, държеше автосалона отворен през тъмните зимни вечери, когато дори снегорините не се движеха по шосе 111, непрекъснато мърмореше с онзи писклив глас за изпълнителните правила и печалбата, и обслужването на клиентите, и за това, че някой механик е оставил отпечатъци от пръстите си по волана на някоя таратайка или си е забравил фаса в пепелника. Когато беше във фирмата, сякаш всички работници се опитваха да изпълнят някаква огромна кожа, за която Спрингър мечтаеше, хвърляйки цялото си време и енергия за идеалната компания „Спрингър Мотърс“. Щом той умря, тази кожа се превърна във втора кожа за Хари, в която той се чувстваше удобно. Сега, когато е цар на компанията, тя много му харесва; четирите декара асфалт, миризмата на новите тойоти, която се усеща дори в рекламните брошури, които „Тойота“ изпраща от Калифорния, в изпрания с шампоан мокет, в пожълтяващите изрезки за баскетболни постижения по стените, табелите с надпис КИВАНИС И РОТАРИ И „С ОТ С“ и трофеите на високия рафт, спечелени от отборите на Малката лига, които бяха спонсорирани от компанията; в просторния мир на това квадратно мъжко място, освежавано от момичетата в счетоводството и рецепцията, които идват и си отиват под ръководството на старата Милдред Круст, и в малките визитки, на които пише ХАРОЛД С. ЕНГСТРЪМ — ГЛАВЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ ПО ПРОДАЖБИТЕ. Човекът отпред. Нещо като център, където той е нападателят. Когато стои там в собствената си кожа и хвърля сянка, Хари се чувства почти свободен. Колите се продават сами, това е неговата философия. Рекламите на „Тойота“, които непрекъснато се излъчват по телевизията, грабват съзнанието на хората. Харесва му да е част от всичко това; харесва признанието на обществото, което, след като завърши гимназията, гледаше на него отвисоко, като на боклук. Мъжете от „Ротари“ и „Чеймбър“ се оказваха момчетата, с които тогава играеше на топка, или пък техните грозни по-малки братя. Харесва му да има купища пари; в собствените си представи той е едър, любезен и добър човек, висок метър и деветдесет и тежък около сто килограма, вече с талия сто и пет сантиметра, както се опита да му каже продавачът на костюми в „Крол“, преди Хари да си глътне корема, а продавачът неохотно да пристегне метъра още малко. Сега избягва да се оглежда в огледало, а преди обожаваше да го прави. Лицето от далечното минало, с късо подстригана коса, тясно лице и сънени хищни младежки очи, което го гледа от лъскавите снимки на отбора, прозира в сегашното му лице като металните пръчки на предната решетка на кола. Носът му е все още малък и прав, очите му може би не са толкова сънени. Въздългата добре оформена коса покрива крайчетата на ушите му и прикрива оредяващата по слепоочията коса. Той не харесва особено хипи културата с всички нейни наркотици и заобикаляне на закона, но харесва възможността да си пусне косата по-дълга от онези стари моряшки подстрижки и да я остави да се къдри естествено. Образът му в огледалото за бръснене представлява същинска гора от сплъстени и отпуснати кичури, които виреят върху брадичката му по начин, нетърпящ намеса. И все пак животът е сладък. Така казваха старите хора и когато беше млад, той се чудеше какво имат предвид.
Снощи в Брюър и покрайнините валя град. Град с размерите на топчета за игра подскачаше по полегатите малки дворчета и биеше по металните знаци и блещукащите неонови лампи, след това се изля пороен дъжд, а сивото като камък утро се отразяваше в локвите. Но после вятърът изчисти небето и денят заблестя в златисто; късно следобед закърпеният на ивици асфалт пред компанията изсъхна. Беше най-дългият юнски съботен ден и началото на календарното лято. Обикновено в събота шосе 111 е пълно с купувачи, които разграбват сергиите, натежали с жито, ръж, домати, зеле и ягоди от вече голите полета. През магистралата с четирите асфалтови платна и очуканата от множество вече забравени катастрофи мантинела се вижда ниска сграда с фасада от тъмни тухли, която през годините, откакто Хари наблюдава как закърпват черупката й с шперплат, е подслонявала редица неуспешни ресторанти и сега там можеш да си купиш скара за вкъщи. Изоставеният фургон до нея изглежда притихнал. До мястото около него, осеяно със смачкани картонени чинийки, самотно дърво — прашен клен, пиеше вода от поточе, от което сега е останало само сухото корито. Под клоните му има неизползвана маса за пикник, прекалено близо до препълнения контейнер за боклук до вратата на кухнята на ресторанта. Сухият ров бележи границата с един продаден фермерски парцел, който още чака да го обработят. От далечината си този добре оформен стар клен сякаш вечно прави на Хари примамващи знаци, на които не бива да обръща внимание.