— Наистина ми се ще — отвръща той, само и само да смени темата. — Но не си права, че искам това, което нямам. Даже съм доста доволен от това, което имам. Проблемът е, че понякога започвам да се притеснявам, че някой ще ми го отнеме.
— Е, това няма да е Нелсън. Той не иска нищо от теб, освен малко любов и не я получава. Не мога да разбера защо си такъв неестествен баща.
За да могат да приключат спора, преди да стигнат до къщата на мама Спрингър, той намалява по „Джексън“ под сенчестите преплетени клони на кленовете и кестените, под чиято плътна сянка денят изглежда към края си.
— Хлапето ме мрази — казва той, за да види реакцията й.
Тя отново се пали:
— Непрекъснато го повтаряш, но това не е вярно. Той те обича. Или поне те обичаше.
Там, където небето прозира между преплетените корони на дърветата, все още мъждука слаба светлина, едно проблясване, което играе по лицата и ръцете им като нощна пеперуда. Поуспокоена, тя казва намусено:
— Едно нещо да ти е ясно — не искам повече да чувам за скъпата ти незаконна дъщеря. Самата представа за нея е отвратителна.
— Знам, не мога да си обясня защо изобщо го споменах.
Погрешно беше приел, че двамата са едно цяло, и й беше доверил този негов призрак. Женените правят подобни грешки.
— Отвратително! — крещи Дженис.
— Никога повече няма да го спомена — обещава той.
Завиват по „Джоузеф“, покрай пожарния кран, който все още носи клоунския костюм на червени, бели и сини райета, който учениците му облякоха преди три години по случай двестагодишнината на града. Прясната му ненавист към нея го прави любезен.
— Да вкарам ли колата в гаража?
— Паркирай я отпред, на Нелсън може да му трябва.
Краката му натежават, докато се качват по стълбите, като че не могат да преодолеят гравитацията. Преди години двамата с хлапето преживяха нещо, за което Заека успя да си прости, но за което знаеше, че синът му никога не му прости. Едно момиче на име Джил умря, когато къщата на Хари се запали, момиче, което Нелсън беше обикнал почти като сестра. Дори повече от сестра. Но годините си минаваха, оцелелите позакърпиха положението и много други се присъединиха към мъртвите, отнесени от болести, за които само Господ имаше вина, както и за това, че онази случка вече не изглеждаше толкова тъжна. Сякаш Джил се беше преместила в друг град, където населението се разрастваше. Сега щеше да е на двайсет и осем. Нелсън е на двайсет и две. Като си помисли човек колко упреци трябва да понася Господ.
Предната врата на мама Спрингър заяжда и изскърцва след побутването. Всекидневната е тъмна и сред бъркотията от тапицирани мебели се мъдрят няколко туристически раници. Разнебитен куфар, който определено не е на Нелсън, стои на площадката на стълбището. От верандата долитат гласове. Те намаляват гравитацията на Хари и сякаш опровергават световните слухове за всеобща смърт. Той тръгва към гласовете, минава през трапезарията и кухнята към верандата с чувството, че е прекалено пиян, за да бъде достатъчно предпазлив, че е една твърде дебела, мека и широка мишена.
Листата на бука засенчват верандата. Лица и гласове се надигат от тръбната градинска мебел като облак от експлозия без звук по телевизията. Сега, когато е на средна възраст, светът все по-често се втурва към него като объркани кадри от екрана, подобно на образите, които минават пред очите ни, преди да заспим, и които означават нещо за нас само ако не се вгледаме в тях отблизо, а след това ни събуждат с шок. Момичето веднага става, къдрокосо, пълничко, с блестящи кафяви очи, които изпълват цялото й лице, и рубиненочервена усмивка с трапчинки като от картичките за Свети Валентин от началото на века. Носи дънки, които са видели какво ли не, и индийска бродирана риза, на която липсват няколко пайети. Нервното й влажно ръкостискане го изненадва.
Нелсън отпуснато става. Обичайното му тревожно изражение е скрито зад планинския тен и той изглежда отслабнал и заякнал в раменете. Прилича по-скоро на зло куче, отколкото на малко кутре. Беше подстригал късо дългата си до раменете коса и сега тя стърчеше.
— Татко, това е приятелката ми Мелани. Баща ми, майка ми. Мамо, това е Мелани.
— Радвам се да се запозная и с двама ви — казва момичето с веселата си червена усмивка, като че ли тези обикновени думи са началото на някоя шега или малък цирков номер. Ето какво му напомня — онези малко нереални, но очевидно смели жени от цирковете, които висят на зъбите си, ходят на един крак по кадифено въже и правят подскоци в обсипаното с пайети пространство, въпреки че е облечена с онези небрежни дрехи, зад които днешните момичета се крият. Една странна стена, една огледално гладка повърхност незабавно се спуска между него и това момиче, стена на незаинтересованост, която той приема за добронамерен жест към сина си.