Нелсън и Дженис се прегръщат. Тези малки ръце на Спрингърови. Хари си спомня думите на майка си, докато гледа как ръцете на Нелсън се притискат към екипа за тенис на Дженис. Нещо в тези хитри малки лапички, в извивката на тези къси криви пръсти издава скрита сила. Ноктите му са изгризани и луните им не се виждат. Дженис е предала своя тъжен упорит навик на Нелсън: Бедните духом.
Въпреки това любовта непохватно залива колебливото пространство, когато Дженис се отдръпва, за да поздрави Мелани, и Нелсън казва „хей, тате“. Като негов баща Хари се чуди дали да се здрависат, или да го прегърне.
— Изглеждаш доста заякнал — казва Хари.
— Чувствам се като пребит.
— Как пристигнахте толкова бързо?
— На стоп, а малко след Канзас до Индианаполис с автобус.
Места, които Хари не е посещавал въпреки неспокойния си дух. Момчето продължава:
— Предната нощ прекарахме в едно поле в Западен Охайо, някъде след Толедо. Беше странно. Бяхме се надрусали с шофьора на един изрисуван камион, който ни взе, и когато ни свали, двамата с Мелани бяхме страшно объркани, трябваше непрекъснато да си говорим, за да не ни обземе паника. Земята беше по-студена, отколкото можеш да си представиш. Събудихме се премръзнали, но поне дърветата вече не ни приличаха на октоподи.
— Нелсън — извиква Дженис, — можело е да ти се случи нещо ужасно. И на двамата.
— На кого му пука? — пита момчето. Обръщайки се към баба си Беси, която седи потънала в мислите си в най-тъмното ъгълче на верандата, той казва:
— На теб няма да ти пука, нали, мамче, ако хвърля топа?
— Всъщност ще ми пука — отговаря тя високо, — ти беше зеницата на окото на дядо си.
Мелани успокоява Дженис:
— Обикновено хората са много доброжелателни.
Гласът й е странен, гърлен, като че ли току-що е спряла да се смее неистово, със стаена мелодичност. Съзнанието й сякаш е насочено към някаква далечна весела случка.
— Рядко се срещат лоши хора и те обикновено се държат добре, стига да не показваш страх.
— Какво мисли майка ти за това пътуване на автостоп? — пита Дженис.
— Мрази го — отговаря Мелани и се изсмива на глас, а къдриците й се поклащат. — Но тя живее в Калифорния. — Става сериозна, а очите й греят спокойно, като лампи. — Сериозно, това е екологично обосновано, спестява толкова много бензин. Повече хора трябва да го правят, но ги е страх.
На Хари му прилича на симпатична жаба, въпреки че тялото й, доколкото може да види под тези размъкнати дрехи, е достатъчно човешко и дори хубаво. Той казва на Нелсън:
— Ако си беше разпределил парите по-добре, можеше да си вземеш автобуса.
— Автобусите са скучни, татко, и пълни с отрепки. В автобуса не научаваш нищо.
— Вярно е — припява Мелани. — Мои приятелки са ми разказвали ужасни истории, които са им се случвали по автобусите. Шофьорите нищо не могат да направят, просто си карат и ако им заприличаш на хипи, започват да тормозят момчето.
— Светът вече не е безопасен — заявява мама Спрингър от тъмния си ъгъл.
Хари решава да се държи като баща.
— Радвам се, че успяхте — казва на Нелсън. — Гордея се, че се оправяш така добре. Ако бях пътувал из Америка повече, когато бях на твоите години, сега щях да съм по-добър гражданин. Единственият път, когато пътувах на стоп, беше, когато чичо ти ме прати до Тексас. Лубок, Тексас. В събота вечер — обяснява той на Мелани — ни пускаха по средата на едно огромно пасище. Казваше се Форт Ларсън.
Преиграва. Говори прекалено много.
— Татко — обажда се Нелсън нетърпеливо, — сега навсякъде е еднакво. Едни и същи супермаркети, едни и същи пластмасови боклуци. Няма нищо за гледане.
— Нелсън е разочарован от Колорадо — казва Мелани с веселия си глас.
— Щатът ми хареса, просто не харесвам подлеците, които живеят там.
На лицето му отново се прокрадва онова огорчено незряло изражение. Хари осъзнава, че никога няма да разбере какво се е случило в Колорадо, какво е накарало сина му да се върне при него. Също както учениците, които пред родителите си твърдят, че те не са започнали първи боя.