— Вечеряли ли са тези деца? — пита Дженис, опитвайки се да играе ролята на добра майка. Бързо се забравя.
Мама Спрингър обявява с неочаквано задоволство:
— Мелани направи страхотна салата от това, което намери в хладилника и градината.
— Много ми харесва градината ви — казва Мелани на Хари. — Малката портичка. Нещата растат толкова красиво тук.
Не може да понася чуруликането й и начина, по който през цялото време го зяпа в лицето, като че ли се страхува, че няма да разбере нещо.
— Да — отговаря, — малко е потискащо. Останало ли беше студено месо?
— Мелъни е веги, татко — заявява Нелсън.
— Веги?
— Вегетарианка — обяснява синът с типичния си хленч.
— Ааа, е, това не е противозаконно.
Нелсън се прозява.
— Май ще си лягаме. С Мелани сме спали само около час миналата нощ.
Дженис и Хари се напрягат и оглеждат Мелани и мама Спрингър.
Дженис казва:
— Ще отида да оправя леглото на Нелсън.
— Вече го оправих — казва майка й. — И леглото в старата стая за шиене. И без това няма какво да правя сама, вие двамата прекарвате все повече време в клуба.
— Как беше в църквата? — пита я Хари.
Мама Спрингър отговаря неохотно:
— Не беше много вдъхновяващо. Бяха извикали някакъв мъж от „Сейнт Мери“ в Брюър, който пееше с тънък глас като жена.
Мелани се усмихва:
— Контратенор. Навремето брат ми беше контратенор.
— И какво стана после? — пита Хари, прозявайки се. Досеща се: — Мутира му гласът.
Очите й са сериозни:
— О, не, започна да играе поло.
— Звучи ми доста интересно.
— Всъщност той ми е полубрат. Баща ми е бил женен преди.
Нелсън казва на Хари:
— Двамата с маминка изядохме месото, татко, нали не сме вегетарианци.
Хари пита Дженис:
— А аз какво да ям? В тая къща умирам от глад.
Тя пренебрегва оплакването му с царствено движение, което не притежаваше преди десет години:
— Не знам, тъкмо си мислех да хапнем нещо в клуба, когато мама се обади.
— Не ми се спи — казва Мелани на Хари.
— Може да я разведеш малко наоколо — предлага той — и може да купите по една пица, докато се разхождате.
— На запад — казва Нелсън — почти не ядат пици, непрекъснато нагъват онези отвратителни мексикански боклуци — такос и чили. Отврат.
— Ще се обадя в пицарията на Джордано, помниш ли къде е? На една пресечка от сградата на съда, на Седма улица?
— Татко, цял живот съм прекарал в този шибан град.
— Аз също. Какво ще кажете за една пица „Пеперони“? По-добре да си вземем две. Обзалагам се, че Мелани още е гладна. Една „Пеперони“ и една комбинирана.
— Господи, татко, непрекъснато ти повтаряме, че Мелани е вегетарианка.
— Да, бе, вярно, ще поръчам една обикновена. Нямаш нищо против сиренето, нали, Мелани? И гъбите? Какво ще кажеш за една пица с гъби?
— Преядох. — Момичето просто грее, гласът му като че ли е забавен от самото бреме на щастието. — Но с удоволствие ще се повозя с Нелсън, местността наистина ми харесва. Толкова е тучно и къщите са спретнати.
Дженис подхваща темата, докосвайки момичето по ръката — още един жест, който не би си позволила в миналото:
— Видяхте ли горния етаж? — пита. — Обикновено за гостна ползваме стаята срещу стаята на майка, за да може да се ползва нейната баня.
— О, аз изобщо не очаквах да си имам стая. Мислех си да спя в спалния чувал на дивана. Нямаше ли един голям диван в онази стая, в която влязохме най-напред?
Хари я уверява:
— Не ти трябва да спиш на онзи диван, толкова е прашен, че ще кихаш до смърт. Стаята на горния етаж е хубава, наистина, ако нямаш нищо против да си я делиш с шивашки манекен.
— О, не — отговаря момичето. — Трябва ми само едно ъгълче, където да не преча на никого, докато си намеря работа като сервитьорка.
Старата дама се размърдва и премества чашата си с кафе от скута си върху сгъваемата масичка до стола.
— Години наред сама си шиех дрехите, но когато ми се наложи да сложа очила, вече не можех да шия дори копчетата на Фред — съобщава тя.
— По онова време и без това вече беше богата — казва й Хари с явно задоволство, че въпросът със спането някак се разреши толкова гладко.