— Казах, че не се държат така, но пък какво ли разбирам и аз?
— Имаш доста добър нюх. Имам ти доверие, друже. — Той сменя темата: — Защо Нелсън непрекъснато идва в работата?
— Не знам, сигурно няма какво да прави, докато Мелани е на работа. Мотае се из къщата с Беси и плува в клуба с Дженис, докато очите му не се зачервят от хлора. Известно време си търсеше работа из града, но нямаше късмет. А и не мисля, че се е постарал особено.
— Може да му намерим нещо във фирмата.
— Не искам, и без това вкъщи всичко се разви прекалено добре за него.
— Ще се връща ли в колежа?
— Не знам, страх ме е да го попитам.
Ставрос внимателно слага лъжицата в супата си.
— Страх те е да го попиташ — повтаря той. — Нали ти плащаш сметките. Ако моят баща беше казал, че го е страх да направи нещо, свързано с мен, покривът на къщата щеше да се срути.
— Може би страх не е точната дума.
— Ти използва тази дума. — Той поглежда нагоре през дебелите си очила, примигвайки като от някаква болка, за да разгледа Мелани по-добре, докато тя поднесе пред Хари „Crepe con Zucchini“, а пред Чарли „Crepe aux Champignons et Oignons“ сред вихрушка от волани. Ароматът от зеленчуците остава във въздуха като облак парфюм, който тя сякаш беше изпуснала от къдрите на униформата си, преди да отлети.
— Страхотно — казва Чарли, не за храната.
— Страхотно. — Заека все още не може да разбере кое е толкова страхотно. Представя си тялото й без къдрите и не усеща нищо, освен неопределен страх, като че ли вижда извадено от ножницата острие или гледа към неподвижна машина, с която нежното му тяло не трябва да се занимава.
Все пак се чувства длъжен да каже на Дженис една вечер:
— Отдавна не сме канили Чарли на гости.
Тя го поглежда с любопитство:
— Искаш ли? Не се ли виждате достатъчно в работата?
— Да, но ти не го виждаш.
— Отдавна ни мина времето за срещи.
— Слушай, човекът живее с майка си, която става все по-досадна. Така и не се ожени и непрекъснато говори за племенниците си, но мисля, че те изобщо не се…
— Добре, добре, не е нужно да ме увещаваш. Харесва ми да се срещам с Чарли, просто ми се струва странно, че ти нямаш нищо против.
— А защо да имам? Заради онази история ли? Вече съм я забравил. След нея ти стана по-добър човек.
— Благодаря ти — сухо казва Дженис.
Той гузно се опитва да си спомни преди колко време беше дарил Дженис с оргазъм. Тези юлски нощи, когато си жаден за още една бира, докато гледаш мача, и после в леглото чувстваш непреодолима умора, едно блаженство от безделието, което те кара да проумееш как някои хора умират с желание, с радост, отлитат към вечното избавление от ада, където непрекъснато трябва да действаш. Когато Дженис не е чукана отдавна, жестовете й стават припрени и мисълта за гостуването на Чарли засилва раздразнението й.
— Коя вечер? — пита.
— Няма значение. Какъв е графикът на Мелани?
— Какво общо има това?
— Тъкмо може да се запознае с нея, както трябва. Заведох го да обядваме в онова креп място и въпреки че тя се опитваше да бъде любезна, нищо не се получи, защото имаше много работа.
— Какво значи „нищо не се получи“?
— Престани да ме тормозиш, и без това е толкова горещо. Мислех да помоля мама да си поделим разноските за нов климатик. Четох, че някаква марка „Фридрих“ били най-добрите. Исках да кажа „нормално човешко общуване“. Непрекъснато ми задаваше разни неудобни въпроси за Нелсън.
— Какви например? Какво му е толкова неудобно на Нелсън?
— Като например дали ще се връща в колежа или не, и защо непрекъснато се влачи във фирмата.
— Защо пък да не идва във фирмата? Тя беше на дядо му, а и Нелсън обожава колите.
— Или поне обожава да ги кара. Мустангът съвсем се е разхлопал, забелязала ли си?
— Не съм — отговаря Дженис превзето, наливайки си още кампари. В опита си да намали алкохола, за да не надебелее, беше обявила кампарито и содата за лятното си питие, но непрекъснато забравяше да си налива сода. Добавя: — Свикнал е да кара по равните пътища на Охайо.
Докато беше в Кент, Нелсън беше купил старата кола „Тъндърбърд“ на някакъв завършващ студент и щом реши да ходи в Колорадо, я продаде на половин цена. Споменът за това увеличава задушаващото чувство на Заека, че се заяждат с него. Казва й:
— Освен това има ограничение на скоростта. Бедната ни държава се опитва да пести бензина, преди арабите да са превърнали доларите ни в цинкови пепита, а твоето мамино синче кара със сто километра в час на втора скорост.