— Баща ми не смята така — отговаря Мелани. — Живее с едно красиво момиче, което е полуиндианка.
— Обратно към природата — подмята Чарли.
— Това е единственият път — казва Заека. — Вземете си малко соеви кълнове.
Опитва се да се шегува, защото им поднася печено кашу в голяма купа, което спонтанно купи от магазина за хранителни стоки до магазина за алкохол преди петнайсет минути, пришпорвайки раздрънкания мустанг. Искаше да подсили огъня на вечерната компания. Почти се беше изплашил от цената върху бурканчето — 2.89, с 30 цента по-скъпо от последния път, и беше посегнал към печените фъстъци. Но дори те бяха над един долар — 1.09, а като дете си купуваха цял чувал небелени фъстъци за половин долар. Тогава си помисли: какъв, по дяволите, е смисълът да си богат? И в крайна сметка взе кашуто.
Обижда се, когато Чарли поглежда към ядките и злоядо отдръпва празната си ръка, без да си вземе.
— Безсолни са — настоява Хари. — Тъпкани с протеин.
— Не ям боклуци — казва Чарли. — Чичо Доктор ми забрани.
— Боклуци! — протестира Хари. Чарли обаче продължава да притиска Мелани.
— Всяка година ходя до Флорида за един месец, в Сарасота, откъм Залива.
— Какво общо има това с Калифорния? — намесва се Дженис.
— Същото райско местенце — отговаря Чарли, обръщайки рамо така, че да може да гледа право към Мелани. — Обожавам го. Пясък в обувките, страхотно е да носиш едни и същи разръфани дънки ден след ден. Говоря ви за онази част откъм Залива. Мразя Маями. Единственият начин да ме замъкнеш там е в търбуха на алигатор. А там е пълно с алигатори, излизат от каналите, появяват се на моравата ти и ти изяждат кучето. Често се случва.
— Никога не съм била във Флорида — казва Мелани с прекалено изцъклен поглед, дори за нея.
— Трябва да отидеш — казва Чарли, — там са истинските хора.
— Да не искаш да кажеш, че ние не сме истински хора? — пита Заека, предизвиквайки го, защитавайки Дженис. Това сигурно я наранява. Слага едно кашу между кътниците си и внимателно го схрусква, удължавайки удоволствието от онова първо парченце, между езика, зъбите и слюнката. Обожава ядките. Чисто ядене, не като месото. В Райската градина ядат ядки и плодове. Печеното кашу малко налютява, предпочита осолени ядки, накиснати в натрий, но купи тези специално заради Мелани: непрекъснато му промиваха мозъка на тема химия. Но все пак някакви химикали сигурно са проникнали и в тези печени ядки; тук, на земята, всичко, което ядеш, е вредно. Дженис сигурно мрази ситуацията.
— И не само възрастни хора — продължава Чарли към Мелани. — Можеш да срещнеш и много млади хора почти разсъблечени. Страхотно.
— Дженис — казва мама Спрингър, произнасяйки името като Чанис. — Хайде да излезем на верандата и предложи на хората нещо за пиене. — После се обръща към Чарли:
— Мелани направи страхотен плодов пунш.
— Колко джин може да поеме? — пита Чарли.
Хари обожава този тип, въпреки че се опитва да сваля Мелани пред очите на Дженис. На верандата, след като са се настанили на алуминиевите мебели с питие в ръка и Дженис е в кухнята да довърши нещо, той го пита, за да се изфука:
— Как ти се стори речта на Картър по енергийния въпрос?
Чарли накланя глава към розовобузестото момиче и казва:
— Мисля, че беше покъртителна. Човекът е прав. Страдам от липса на доверие. В него.
Никой не се засмива, освен Хари. Чарли му връща топката:
— А вие какво ще кажете, госпожо Спрингър?
Извикана на сцената, старата жена приглажда роклята си и поглежда надолу, като че ли търси трохи:
— Изглежда ми добронамерен християнин, въпреки че Фред казваше, че демократите са просто играчки за Съюзите. Но въпреки това. Някой бизнесмен от администрацията би трябвало да знае какво да се направи за инфлацията.
— Та той е бизнесмен, Беси — възразява Хари, — отглежда фъстъци. Складовете му там печелят повече от нас.
— Мисля, че е тъжно — ненадейно казва Мелани, навеждайки се напред, така че широката й циганска блуза разкрива цепката между гърдите й, един въздушен процеп между гърдите й без сутиен, — когато той каза, че за първи път хората смятат, че положението ще се влоши, вместо да се оправи.
— Тъжно е за мацка като теб — казва Чарли. — За старчоци като нас положението и без това ще се влоши.
— Наистина ли мислиш така? — пита Хари изненадан. Той смята, че животът му едва започва, поне на чисто, сега, когато има достатъчно ресурси и задушаващият ужас, който го правеше неспокоен, се е уталожил. Иска по-малко. Свободата, която винаги е смятал за външен механизъм, се оказва вътрешното му чезнене.