Още едно асо. „Заприличал съм — мисли си Хари — на стария Спрингър: внимателно сресан. Дори няколкото снопчета косми по веждите му, които стърчаха като артилерийските оръдия на детска играчка.“ Хари казва:
— Така и не разбрах какво толкова й беше на Чапакуидик. Той се опита да я изрита.
Вода, огън, езиците на Господ: човек е безпомощен.
— Лошото беше — казва Беси, — че я вкара вътре.
— Какво мислиш за всичко това, Мелани? — пита Хари спокойно, за да подразни Чарли. — Коя партия подкрепяш?
— О, партиите! — възкликва тя в транс. — Мисля, че и двете са лоши. — „Лоши“: думата увисва във въздуха. — Но по повод Чапакуидик една моя приятелка прекарва всяко лято на острова и казва, че се чуди как повече хора не се хвърлят от моста, нямало никакви предпазни мантинели. Супата е страхотна — хвали тя Дженис.
— Онази спаначена супа онзи ден беше невероятна — казва Чарли на Мелани. — Само може би подправките бяха малко повечко.
Дженис пуши цигара и се ослушва за шум от кола.
— Хари, ще ми помогнеш ли да раздигнем масата? Май ще трябва да нарежем месото в кухнята.
Кухнята е напоена със силната, отблъскваща миризма на печено агне. Хари не иска да се сеща, че това са живи същества, с очи и сърца: той обича осолени ядки, хамбургери, китайска храна, пай от мляно месо.
— Знаеш, че не мога да режа агнешко — казва той. — Никой не може. Ядеш го само защото смяташ, че гърците го харесват, и за да се изфукаш пред старото ти гадже.
Тя му подава ножовете за рязане с неравни дръжки от кост:
— Правил си го хиляди пъти. Просто нарежи успоредни парчета перпендикулярно на кокала.
— Звучи лесно. Нарежи си го сама, щом е толкова шибано лесно. — Мисли си, че да наръгаш човек вероятно е по-трудно, отколкото изглежда по филмите. Да режеш недопечено месо сигурно е доста трудно, то се съпротивлява, гумено и твърдо. По-скоро би я ударил по главата с камък, ако се наложеше, или с онова зелено порцеланово яйце, което майка й пази като украшение във всекидневната.
— Чуй — просъсква Дженис. Врата на кола се е затръшнала на улицата. Стъпки кънтят по веранда, тяхната веранда, и неподатливата предна врата се отваря с трясък. Хор от гласове около масата приветства Нелсън. Но той продължава да се приближава, търсейки родителите си, и ги намира в кухнята.
— Нелсън — казва Дженис, — вече се притеснявахме.
Момчето е задъхано, не от усилие, а от тежкото дишане, породено от страх. Изглежда малък, но мускулест в тениската си с цвят на грозде: като крадец, облечен, за да се катери по прозорците, но хванат тук, в светлата кухня. Той избягва да погледне Хари в очите.
— Татко, случи се лека злополука.
— Колата. Знаех си.
— Да, одрасках тойотата.
— Королата ми. Какво искаш да кажеш „одрасках я“?
— Никой не е пострадал, не се плаши.
— Имаше ли друга кола?
— Не, така че не се притеснявай, никой няма да ни съди — уверява го презрително.
— Не ми се прави на интересен.
— Добре, добре. Господи!
— Докара ли я дотук?
Момчето кима.
Хари подава ножа на Дженис и излиза от кухнята, за да се обърне към осветената от свещите групичка — мама начело на масата, Мелани с пламнал поглед до нея, Чарли от другата страна на Мелани, квадратните му копчета за ръкавели отразяват слабата светлина.
— Спокойно, всички. Нелсън казва, че е станала лека злополука. Чарли, иди да нарежеш месото вместо мен. Аз ще отида да погледна.
Иска да хване момчето, не знае дали за да го блъсне, или за да го успокои; докосването може би само ще си покаже, но Нелсън стои извън обсега на пръстите му, крачейки в лятната нощ. Уличното осветление е включено и доматеният цвят на королата изглежда зъл под отровния си блясък — една куха черна сянка с одраскан метален гланц. В бързината Нелсън я е паркирал неправилно, със страната на шофьора откъм бордюра. Хари казва:
— От тази страна ми изглежда добре.
— От другата страна е, татко — обяснява Нелсън. — Двамата с Били се връщахме от Аленвил, където живее приятелката му, и карахме по един път със завои, и понеже закъснявах за вечеря, май карах малко по-бързо, не знам, по тези черни пътища не може да се кара много бързо, защото има много завои. И тогава на пътя ми изскочи някакъв мармот или някакво друго животно, и за да не го сгазя, излязох малко от пътя и задницата се плъзна към един телеграфен стълб. Стана толкова бързо, че не можах да повярвам.