Но маранята на областта около Галилий е притихнала. Чуди се дали тялото му се е виждало достатъчно, за да бъде разпознато от Рут, която не го беше виждала през всичките тези години, през които натрупа толкова килограми, или от дъщеря му, която го беше виждала само веднъж преди месец. Ако докладват на полицията и кажат името му, това ще стигне до Дженис и тя ще вдигне врява до бога, че е душил около момичето. Няма да се приеме добре и в Ротари клуба. Трябва да се върне обратно. Страхувайки се да не се загуби по другия път, той се осмелява да се върне по пътя покрай пощенските кутии. Решава, че кутията на фермата, която беше наблюдавал по обраслата алея с езерцето за патици, е синята, на която пише БАЙЕР. Прясно небесносиньо, боядисана това лято, с лепенка на цвете, типът украса, която една млада жена би сложила.
Байер. Рут Байер. Заека ясно си спомня, че Джейми Нунемахер така и не нарече дъщеря му по име.
Една вечер той пита Нелсън:
— Къде е Мелани? Мислех, че тази седмица е дневна смяна.
— Дневна е. Излезе с някого.
— Така ли? Искаш да кажеш на среща?
Мачът на Филаделфия не се състоя заради дъжда и докато Дженис и майка й гледат повторението на „Уолтънови“ горе, двамата с хлапето седят във всекидневната. Хари разлиства августовския брой на „Консюмър Рипортс“, който току-що е излязъл („Безопасни ли са боите за коса?“, „Пътни изпитания: шест камиона пикап“, „Алтернатива на погребение за 2000 долара“), а синът му разглежда книга, открадната от стария кабинет на Фред Спрингър, който сега е на Хари. Нелсън не вдига поглед:
— Може и така да се каже. Просто каза, че излиза.
— Но нали е с някого.
— Естествено.
— И ти нямаш нищо против? Това, че тя излиза с някого?
— Да, бе, тате. Опитвам се да чета.
Същият дъжд, заради който отложиха мача на Филаделфия срещу „Пиратите“ на стадиона „Три реки“, се е придвижил на изток и сега бие по прозорците на Джоузеф стрийт 89, по листата на разклонения бук, гордостта на улицата; от време на време прогърмява.
— Дай да видя тази книга — примолва се Хари и протяга ръка.
Нелсън раздразнено му подхвърля томчето, обемиста зелена тетрадка за сделки с автомобили, написана от някакъв приятел на стария Фред Спрингър, който имаше представителство в Паоли.
— Тука пише повече — казва Хари — отколкото ти трябва да знаеш.
— Опитвам се да разбера нещо за финансирането — отговаря синът.
— Много е просто. Банката притежава новите коли, дилърът — употребяваните. Банката плаща на „Мид-Атлантик Тойота“, когато колата напуска Мериленд, а част от парите под формата на удръжка остава в производителя, в случай че дилърът не изпълни задълженията си за покупка на резервни части, но която производителят връща годишно, и честно казано, ефектът й е, че дилърът губи част от печалбата си, когато не се появи някой умен клиент, който се интересува и разбира от сметки, и съумява да ти одере кожата. „Тойота“ настояват да продаваме всичко от списъците им, за да няма измами, и според мен това ти спестява доста главоболия. Ако не им харесва цената, когато дойдат пак след три месеца, може и да се е вдигнала с триста кинта — така както скача йената. Още един проблем при финансирането обаче е, че когато клиентът изтегли заема си, къде го пращаме ние — обикновено в брюърската банка, въпреки че в това списание миналия месец имаше статия как да си изберем кредит, вместо да ходим там, където ни препоръчва агенцията. Всъщност е доста трудно да изработиш системата само за да спестиш около половин процент — банката задържа част от нашия процент, уж за да покрие загубите от продажбите на неизплатени коли, но в действителност това си е чиста измама. Следиш ли ми мисълта? А и какво те интересува?