— Селяндури — провиква се Чарли от бюрото си.
Двамата влизат срамежливо, като плахи животни, усетили охладения от климатика въздух.
Чувствайки се защитен, Господ знае защо, със забележката на Чарли, Хари се отправя към тях и поглежда към ръката на момичето да види дали носи халка. Не носи, но тези неща вече нямат такова значение като преди. В днешно време младежта живее незаконно. Струва му се около деветнайсет-двайсетгодишна, а момчето малко по-голямо — на възрастта на собствения му син.
— Може ли да ви помогна с нещо?
Момчето приглажда косата си назад, откривайки ниското си бяло чело. На широкото му загоряло лице сякаш винаги грее усмивка, дори когато не се смее.
— Просто дойдохме за малко информация. — Акцентът му издава, че е от южната част на окръга, не е агресивният холандски на Севера, където тухлените църкви са с изострени кули, а къщите и оборите се строят от камък вместо от пясъчник. Хари се досеща, че са напуснали някоя ферма, за да дойдат в града, където няма нужда да превозват колове за огради, да събират сено и тикви и всичко друго, което тези бедни хорица трябва да правят. Живеят незаконно, намират си работа в града и обикалят с малка корола. Хванахме ги. Но момчето може да е дошло да проучи цените за баща си, а гаджето просто да му прави компания, може дори да не му е гадже, а сестра или стопаджийка. Малко прилича на курва. Мекото й тяло напира да излезе от тесните й дрешки, от избелелите дънкови панталонки и лилавото потниче с гол гръб на фирма „Пейсли“. Блестяща, обсипана с бледи лунички кожа по раменете и горната част на ръцете й, небрежно завързана гъста, буйна, кафяво-червена коса с пъстри кичури. Някакъв дълбоко погребан звънец започва да звъни. Очите й са сини и дълбоки, тя стои мълчаливо притихнала като селско момиче, свикнало да оставя мъжете да говорят, докато в устата си пази горчиво-сладки тайни, които бавно смуче. Обула е неподходящи сандали за диско, с високи коркови подметки и каишки през глезените. Пръстите на краката й розовеят, ноктите са лакирани. Това момиче няма да остане с това момче. Заека иска това да е така; той си представя, че чувства несъзнателното изплуване на духа й нагоре към неговия, докато тя стои напълно неподвижна. Чувства, че тя иска да се скрие от него, но е прекалено едра и бяла, изведнъж прекалено женствена, прекалено разголена. Обувките й подчертават височината й, по-висока от среден ръст и е склонна към напълняване, особено в гърдите. Горната й устна покрива долната и й придава пухкав и наранен вид. Тя е уязвима и той иска да я предпази, гледа я втренчено още една секунда и се обръща към момчето.
— Това е корола — казва Хари, потупвайки оранжевата ламарина. — Моделът с две врати струва три хиляди и деветстотин и с един галон може да минете до седемдесет километра или четирийсет градско. Знам, че някои други марки са по-рекламирани, но, повярвайте ми, в днешни дни не може да купите по-добра кола в Америка от тази таратайка тук. Прочетете „Консюмър Рипортс“, априлския брой. Много по-добра е от средната за поддръжка и поправка през първите четири години. А кой в наши дни кара една кола повече от четири години. Както вървят нещата, след четири години може всички да се придвижваме с велосипеди. Тази кола има четирискоростна кутия, напълно електронна запалителна система, автоматични предни дискови спирачки, винилови падащи седалки и заключваща се капачка на резервоара. Последната екстра става все по-важна. Днес в Брюър не можеш да си купиш заключваща се капачка за резервоар нито за пари, нито за любов, познайте защо? Оня ден бяха източили крайслера на тъща ми в Маунт Джъдж, докато тя си седяла при фризьорката, а тя излиза с него само за да ходи на църква. Хората загрубяват. Прочетохте ли във вестника тази сутрин, че Картър взима бензин от фермерите и щял да го дава на шофьорите на камиони? Показва властта си, не е ли така?
— Не съм чел вестника — отговаря момчето.
То стои там толкова бездушно, че Хари бързо заобикаля една картонена реклама на щастлива клиентка с кучето си и язвително казва:
— Сега, ако искате да замените голямото си старо комби, което си е направо антика, с друго комби, което да е почти толкова голямо, но с половината разходи за гориво, това SR-5 има чудесни характеристики — петскоростна кутия, което спестява гориво при дълги пътувания, и сгъваема задна седалка, което ви позволява да возите един пътник отзад и да имате допълнително пространство от другата страна за стикове за голф или колове за огради, или за каквото и да било. Не знам защо в Детройт не са се сетили за тази подвижна седалка. Предполага се, че тук сме раят на автомобилите, а чужденците непрекъснато излизат с нови идеи. Ако питате мен, Детройт ни разочарова всички, всичките двеста милиона души. Бих предпочел да продавам родните американски коли, но между нас казано, те са пълни боклуци. Картонени боклуци.