— Все още не разбирам какво искаш да докажеш.
С тениската на отбора на Филаделфия тя прилича на Нелсън, преди да започне да се бръсне.
— Сега или никога — казва й той. Фантазиите нахлуват в главата му заедно с кръвта. — Искат да ме хванат. Мога да си стоя тука. Или да се боря.
— Кой иска да те хване.
— Ти би трябвало да знаеш. Ти си го излюпила.
Топлата вода тече от малко електрическо бойлерче, няколко минути е вряла и след това започва да изстива със скоростта на светлината. Хари си мисли: „Лесно може да убиеш човек, като му спреш студената вода, докато се къпе“. Той изтичва от банята, преди топлата вода да е свършила напълно, любува се на мокрите стъпки от големите си крака по голия дъсчен под на горния етаж, който прилича на таванско помещение, и се сеща за дъщеря си, за краката й върху корковите подметки. С дългокраката си бледност и спокойно кръгло лице, тя грее като призрак, но за разлика от мъртвите споделя кожата на тази планета редом с него, диша въздух, потапя се във вода, придвижва се от елемент към елемент и расте. Той отива в спалнята, която двамата с Дженис ползват, и си слага боксерки, тениска „Ла Коста“ и меките дънки „Ливайс“, изпрани и изсушени в пералнята в селото. Докато седи на леглото и си обува чорапи, един червен лъч от късното слънце се процежда през някаква пролука между боровете и пада като нож през пръстите на краката му, правейки оранжевите мазоли и малките косъмчета между ставите и ноктите му прозрачни като тънките вратички на пещта. Има крака, които са видели и по-лошо от неговите, на много жени в летни сандали можеш да видиш как кутретата са извити надолу от години носене на обувки с висок ток. Слава богу, че е мъж и не му се е налагало да преживява това. Нито пък на Синди Мъркет, като се замисли: пръстите й са подредени един до друг като захарни пръчки в кутия. Да ги изсмучеш. Късметлията Уеб. И все пак. Хубаво е да си жив. Хари слиза долу и добавя четвъртия елемент към щастието си: пали огън. Мама Спрингър в крак с времето е купила нова печка с дърва. Черната лъскава димоотводна тръба точно пасва в зацапаната стара камина с грозни камъни. Старият Спрингър беше инсталирал електрическо подово отопление, когато къщата бе свързана с електрическата мрежа, но вдовицата му се скъпеше за разходите по включването му, въпреки че през август нощите довяваха прохладата на езерото. Печката е от Тайван и е чиста като тиган, купен това лято. Хари слага малко съчки, които е събрал около къщата, върху смачканата спортна страница на „Филаделфия Бюлетин“ и гледа как огънят ги лизва, гледа как думите ОРЛИТЕ ГОТОВИ пламват и почерняват, как буквите побеляват в сбръчканата пепел и добавя няколко от бракуваните летвички във формата на полумесец, които местният производител на мебели продава на килограм пред фабриката. Този огън приветства тъмнината. Дженис и майка й влизат, след като са измили съдовете, и вадят картите.
Докато раздава, мама Спрингър казва, произнасяйки думите в ритъма на раздаването:
— С Дженис си говорехме, че май не е толкова разумно да тичаш така на твоята възраст.
— Моята възраст е подходяща за това. Сега му е времето да започна да се грижа за себе си, досега всичко ми беше даром.
— Мама мисли, че първо трябва да си прегледаш сърцето — обажда се Дженис. Облякла си е пуловер и дънки, но още е боса. Поглежда към тях под масата за карти. Доста прави, момчешки пръсти. Харесва му, че тук, в Поконос, тя често прилича на момче. На негов приятел в игрите. Както когато беше дете, често оставаше да спи у някое приятелче.
— Баща ти, както знаеш — казва му мама Спрингър, — умря от сърце.
— Той страдаше от години — отговаря Хари — от много болести. Беше на седемдесет. Беше готов да си отиде.
— Може да не мислиш така, когато дойде твоето време.
— Напоследък си мисля за всички умрели, които познавах — отговаря Хари, като гледа картите си. Асо, десетка, поп и вале пика, но никаква дама. Следователно няма да спечели точки. Нито дори четворка.
— Пас.
— Пас — казва и Дженис.
— Качвам на двайсет и едно — въздиша мама Спрингър и сваля поредица кари заедно с деветката и дамата пика към валето му.
— Брей — отбелязва Хари, — каква силна ръка.
— Кои умрели, Хари? — пита жена му.
Страхува се да няма предвид Беки. Но в действителност той рядко се сеща за умрялото им бебе, и то винаги с умиление, като за краткото слънце през зимен ден след обилен снеговалеж, въпреки че името й беше Джун.