Преподобният Арчи Кампбел идва да ги посети няколко вечери по-късно, както са се уговорили. Той е нисък и слаб, но дълбокият му глас компенсира това. Говори усмихнато с толкова небрежен носов глас, че изреченията му сякаш се носят из ъглите дълго след като са били произнесени. Главата му е прекалено голяма за тялото му. Миглите му са дълги и гъсти и той понякога затваря очи, сякаш за да покаже потрепването на клепачите си. Носи старомодна роба с тънка черна риза без копчета и палто на пророк мошеник. Когато се усмихва, плътните му като на Картър устни разкриват равни зъби, които приличат на семена в леха, пожълтели от никотин.
Мама Спрингър му предлага чаша кафе, но той казва:
— О, скъпа, благодаря, но ще ти откажа, Беси. Това ми е третото посещение тази вечер и още малко кофеин със сигурност ще ме разтрепери.
Изречението завива покрай ъгъла и се изгубва по Джоузеф стрийт.
Хари му предлага:
— Тогава едно истинско питие, преподобни? Скоч? Джин с тоник, официално все още е лято.
Кампбел се озърта за реакцията им; Нелсън и Пру седят един до друг на сивия диван, Дженис, кацнала на един стол с права облегалка, донесен от трапезарията, мама Спрингър, изправена върху несигурните си крака, предложението й за кафе — отказано.
— Ами всъщност добре — провлечено отговаря свещеникът. — Капка алкохол може да е истинско удоволствие. Хари, случайно да имаш водка?
Дженис се намесва:
— В дъното на ъгловия шкаф, Хари, бутилката със сребърния етикет.
Той кима:
— Някой друг?
Нарочно поглежда към Пру, тъй като през тези няколко дни с тях Хари разбра, че алкохолът не й е чужд. Обича ликьора; оня ден двамата с Нелсън бяха купили, освен кутийките с бира и няколко бутилки „Калуа“, „Куантро“ и „Амарето ди Сароно“ в малки стъклени бутилчици, които сигурно струваха около трийсет долара. Освен това бяха намерили в ъгловия шкаф някакъв ментов ликьор, който беше останал от едно вечерно парти, което двамата с Дженис дадоха за Мъркетови и Харисънови миналия февруари, и светлозелената течност понякога се оказва до лакътя на Пру в най-изненадващи моменти, дори сутрин, докато двете с мама гледат „Ръба на нощта“. Нелсън казва, че няма да откаже една бира. Мама Спрингър отговаря, че все пак ще пие кафе и че дори има безкофеиново, ако преподобният го предпочита. Но Арчи се придържа към избора си с малък наперен поклон към нея и с намигване към всички останали. „Тоя е голям чешит — мисли си Заека. — Явно се е родил в най-подходящото време — векове след Христа.“ Бяха му отредили сивото кресло, което вървеше с дивана, но той ги изиграва, като издърпва старата сирийска възглавничка иззад масичката с лампата, където мама е подредила част от фигурките си, и прикляква. Разположен така, свещеникът се ухилва нагоре към тях и бързо като маймуна вади от предния джоб на палтото си лула и я натъпква с покафенелия си показалец.
Дженис става и отива в кухнята с Хари, където приготвя питиетата.
— Голям свещеник си ни довела — казва й тихо.
— Не бъди гаден.
— Какво гадно съм казал?
— Всичко.
Тя си налива малко кампари в чаша с портокалов сок и без повече приказки налива ментовия ликьор в една от осемте чашки от комплекта с гарафа, който беше купила от „Крол“ преди години, по времето, когато се записаха в „Летящия орел“. Хари се връща във всекидневната с водката с тоник за Кампбел, бирата на Нелсън и джина си с тоник, а Дженис го следва и оставя цилиндричната чашка с крещящо зелена течност на масичката до лакътя на Пру. Тя не дава вид, че е забелязала.
Преподобният Кампбел е убедил мама Спрингър да се разположи на голямото кресло на Фред Спрингър, където Хари се канеше да седне и да разпъне приспособлението за крака.
— Трябва да кажа — изрича тя, — че това прави чудеса за подутите ми глезени.
Облегната така назад, старата дама изглежда уязвима и абсурдно смалена по важност в семейния кръг. Виждайки безпомощно отпуснатата си майка, Дженис предлага: