— Е, и?
— Ами защо не го е направила?
Момчето се пресята и Заека се стряска, че ще сграбчи кормилото, и го стисва по-силно. Но Нелсън просто размахва ръце, за да изрази широтата на различните възможности.
— Имаше множество причини. Забравил съм какви точно бяха.
— Бих искал да ги чуя.
— Ами една от тях беше, че познава много момичета, на които така са им остъргали вътрешностите, че повече няма да имат деца. Казваш, че е лесно като махането на апендицит, но никога не си го правил. Тя не вярваше в това.
— Нали уж не е такава католичка.
— Не е била, не е, но въпреки това. Каза, че не било естествено.
— А какво е естествено? В наши дни не е естествено да забременееш при толкова противозачатъчни.
— Ами тя е срамежлива, татко. Не й викат Пру просто ей така. Не искаше да ходи на доктор, който да я изчегърта.
— Бас ловя. Срамежлива. Искала е да има бебе и за това не е прекалено срамежлива. Колко си по-малък от нея?
— Една година. Малко повече. Какво значение има? Тя не е искала просто някакво бебе, а моето бебе. Или поне така ми каза.
— Това е мило. Сигурно. Ти какво си помисли?
— Реших, че е добре, вероятно. Тялото си е нейно. Нали всички само това повтарят, че телата им са си техни. Не виждам какво можех да направя.
— В такъв случай излиза, че това е нещо като погребението й.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа — отговаря Хари раздразнен и натиска клаксона заради някакви деца на кръстовището, които изскачат точно пред него. В началото на учебната година регулировчиците още не са се организирали. — Значи тя решава да задържи бебето, а през това време другото момиче те пази, а майка ти, баба ти и онзи свещеник решават кога и как да се ожениш за бедно момиче. Искам да кажа, ти къде си в цялата тая работа? Нелсън Енгстръм. Искам да кажа, какво искаш ти? Знаеш ли?
В раздразнението си той удря волана с дланта, докато пътят се спуска надолу покрай почернелите камъни на подлеза на Айзенхауер авеню и Седма, построен през деветнайсети век, който при проливни дъждове се наводнява, но не и днес. Арката на този подлез, построена без носеща конструкция от зидари, които отдавна вече са мъртви, е много известна и от най-ранно детство напомня на Заека за гробница, за смърт. Те се промъкват под увисналите мокри знаменца на евтините фабрики.
— Ами, искам…
Страхувайки се синът му да не каже, че иска да работи в „Спрингър Мотърс“, Хари го прекъсва:
— Струва ми се, че си уплашен. Страх те е да кажеш „не“ на всички тези жени. Аз самият също не съм много добър в казването на „не“, но само защото това е семейна черта, не означава, че трябва да те притискат. Всъщност май искам да ти кажа, че не е нужно да повтаряш моя живот.
— Честно казано, твоят живот ми се струва доста приятен.
Завиват по „Уайзър“, горичката около пазарчето в центъра на града изглежда като замъглено зелено петно в огледалото за обратно виждане.
— Е, да — казва Хари, — но ми отне доста време да стигна дотук. А когато стигнеш дотук, вече си мъртъв. Светът е пълен с хора, които не знаят какво ги е сполетяло, животът им свършва още преди да са се събудили.
— Татко, непрекъснато говориш за себе си, но аз не виждам какво общо има това с мен. Какво друго мога да направя с Пру, освен да се оженя за нея. Не е толкова лоша, искам да кажа, познавам достатъчно момичета, за да съзнавам, че всички си имат някакви ограничения. Но тя е личност, тя ми е приятелка. Ти като че ли искаш да ми я отнемеш или нещо такова, като че ли ревнуваш. Непрекъснато споменаваш бебето.
Това дете е трябвало да бъде бито, когато е било малко.
— Не ревнувам, Нелсън, точно обратното, жал ми е за теб.