Утрин. Дъждът е само спомен и локви по обляния от слънцето асфалт. Неделя. Решава да закуси пържени филийки с наденички, и без това утре сутринта отново ще мине на застояла овесена каша. Дженис никога не изпразва шкафовете, когато тръгват. Практично, от една страна, ако нямаш нищо против да храниш мравките и хлебарките. Усеща вкуса на кленов сироп и яйца в устата си. Пържените филийки не му харесаха особено, никой не може да ги прави като майка му, когато го изпращаше на неделно училище — плоските златисти триъгълничета хляб, сиропът от каничката с форма на дървена колибка и чучур — комин. Слагайки куфара си в багажника, той отново се изненадва на заострените задни светлини на селиката, като скосени очи.
След час пресича Сейнт Мерне Ривър и подминава табела с надпис ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪВ ФЛОРИДА. По радиото рекламират Синия кръст, зъбни протези, клиники по белодробни заболявания. Почвата край пътя става песъчлива и трафикът се сгъстява, заискрява. Джаксънвил изведнъж изниква, като Оз от синьо-зелени небостъргачи, град на мечтите в края на тунел от палмови дръвчета и проблясващи, скупчени около най-високите палми стъклени кутии — Баптистката болница. Издигаш се по мостовете над река Сейнт Джоунс и Джаксънвил блещука от различни ъгли като скъпоценен камък в ръката ти, плащаш таксата и трябва да внимаваш да не тръгнеш по пътя за Грийн Коув Спрингс или Талахаси. Шосе 95 вече не е единствената високоскоростна магистрала. Постепенно се появяват широки и мощни коли, тировете извозват пресни чамови греди вместо белени борови дънери. Навсякъде, носещи се като лодки, има големи бели каравани и микробуси, къщи на колела, мъжът седи зад кормилото, показал лакът през прозореца, жена му си стои вкъщи зад него и оправя леглото. Хора с каравани се стичат във Флорида от всички щати, вижда дори емблемата със зелени планини на Колорадо и жестикулиращия червен омар върху емблемата на щата Мейн. Забелязва нови регистрационни табели на Флорида с някакво мъгливо трицветно изображение на космическия кораб „Челинджър“ сред множеството стари номера със зеленото петно с очертанията на Флорида в средата, което стоеше като накапана вратовръзка. И не беше ли позорът на века това, че изпратиха бедният учител от Ню Хампшир и къдравото еврейско момиче, да не споменаваме мъжете — единият негър, а другия ориенталец — като някаква Холивудска дисекция на американското общество, там горе, за да се разбият по телевизията секунди по-късно? Песимистите смятат, че те вероятно са били в съзнание, докато са падали към водата, поне през първите две-три минути. Хари се спуска в сърцето на Флорида, доволен, че се завръща сред палмите и белите покриви и тропическата яснота, сини облаци в сиво-бялото небе, като че ли Великият създател тук е работил с по-светли тонове.
Поемаш по шосе 95, успоредно на източния бряг до пресечката с шосе 4, и после минаваш напряко през Дисни уърлд, който бедната Джуди толкова искаше да види. Когато дойдат следващия път, непременно трябва да отидат. Въпреки че повечето самозвани експерти по пътищата в блока им (винаги беше смятал Ед Силбърстайн за всезнайко, още преди синът му да се опита да сваля Пру) го съветваха да продължи да кара по шосе 4 чак до отклонението за шосе 75, спестявайки по този начин време за сметка на километри, или в най-лошия случай да се отклони по номер 17 към Порт Шарлот, той предпочита да се движи на юг по Шосе 27, право през простиращите се горещи равнини на щата, през Хейнс Сити и Лейк Уейлс към пустошта на резервата Семинол и Лейк Окичоби и после към Делеон по шосе 80.
Във Флорида лесно намира станции със златни хитове по радиото в колата. Всички тук сме златни хитове. Музиката на твоя живот, гласят част от рекламите, и тя непрекъснато се върти. Пати Пейдж умолява: „Обичам те, не си отивай“, а след това закачливо изпява латиноамериканската част „Ай-ай-ай“ с испанските певци и завършва „Чаках цял живот с любов да те даря, сърцето ми на теб принадлежи“. Идва ред на Тони Бепет или някой друг от онези мучащи италианци и песента „Бъди моя любима“, пълна с приказки за цялата му любов, и после на Гоги Грант и „Попътен вятър“. Не се беше сещал за Гоги Грант от години, това е една от малкото песни, които не му навяват спомени. Гледката пред прозорците на колата отвъд духащия свистящ климатик става все по-раздвижена — стоки втора употреба, Активен живот, колите профучават една след друга със залепени за задните стъкла плюшени оранжеви котета Гарфийлд. „Никой не знае защо се скиташ“ пее Нат Кинг Кол, и завършва нежно „Никой не знае защо те желая“. Хари почти си представя бавната му мъдра усмивка, но тогава почва „Дзена, Дзена“, не беше я слушал от години, мелодията вече не му звучи етно, и като става въпрос за етномузика, след нея долита „О, татко“ и Кей Стар, която отново изгря с „Колелото на съдбата“. Всичките тези кълцания и хлипания „Моо-оля те, остави ме“ му напомнят как ходеше на училище с Лоти Бингам, влюбен в Маргарет Шоелкопф. Зазвучава „Обичай ме нежно“ на Пресли. Колкото и да го хулеха, преди да надебелее и да почне да се друса, докато заприлича на призрак, той имаше наистина красив глас, не като тръбата на Синатра. Идва ред на „Не мога да спра да те обичам“. Ето, Рей Чарлз беше още един прекрасен глас, „сънувам миналите дниии“, харесва протяжния завършек и смешното поклащане на главата на слепия певец. Харесва и Кони Франсиз „Там, където са момчетата“, но музиката на чий живот са тези песни? Тогава беше времето на купоните по плажа, той вече се беше оженил, разделил, събрал се с Дженис и работеше във „Верити Прес“. За него партитата бяха свършили. А Рони Харисън и Рут се чукаха по цял уикенд, още го помнеше.