Няколко километра след Дисни уърлд все по-малко увеселителни паркове и музеи предлагат забавления на потока от туристи. Восъчни фигури. Водна пързалка. Мокро и Диво. Морски свят. Цирков свят, но не този в Сарасота, който беше затворен. Какъв тъп свят, тъп като изкуствените материи, които изведнъж започнаха да никнат навсякъде — изкуствени кожи, изкуствени бижута. Фалшиви, всъщност. Музей на стари кукли и играчки. Стари, стари, вече продават като антики разни неща, които дори не са толкова стари като него, просто още един начин да изнудват хората. Шосе 27 на запад минава през леко спускащи се сухи и бледи фермерски земи, избледнели от горещината, с бледи овце по широките изгорели полета и портокалови горички с гъстата си, тъмна, напоена зеленина и огромни резервоари с вода под формата на гигантски гъби, като космически кораби от отвъдното. Покрай пътя малки табели с разкривен почерк предлагат ВАРЕНИ ФЪСТЪЦИ с малки мексикански момичета зад щандовете; и като слабо ехо от огромните увеселителни паркове на север, един трогателен прашен малък парк — спираловидни конструкции, сглобени, за да предизвикат моментно замайващо чувство, стои празен, очаквайки малцината си вечерни посетители.
Слънцето вече е високо в небето и сутрешните сиви разпръснати облаци са се стопили. Когато излиза от селиката на бензиностанция Тексако, за да ползва тоалетната, горещината го потиска, плаши. Няма бягство от нея, както от снега на Южния полюс, тя дори се прокрадва в мъжката тоалетна, влажна като лятото в Пенсилвания, но по-нагорещена, по-яростна. Пътят е широк, но по него има светофари и пресечки към избледнелите полета; малки градчета се носят покрай него, Лейк Уейлс, Фрост Пруф, Ейвън Парк, Себринг, и той се чуди как ли живеят хората тук, далеч от брега и рибарските кораби, от хората, които се събуждат и отиват на работа като в Брюър, само дето всичко беше изравнено от слънцето. Как ли бяха стигнали тук, толкова близо до края на света, на този пясъчен остров, който едно покачване на морското ниво заради топенето на Антарктида от въглеродния двуокис в атмосферата би заличило? Комин от гъст дим се появява от лявата му страна, откъм резервата Семинол, гъст и отровен, катастрофа, атомна бомба, докато е бил потопен в музикалните си спомени, са обявили война; очаква да се натъкне на горски пожар, но нищо не се случва, димът леко се разнася и той така и няма да разбере какво го е предизвикало. Някое бунище, най-вероятно. Цялото му тяло е сковано от дългото седене и той взема един нитростат заради приятното леко усещане, което предизвиква, вътрешно отпускане, нещо като гъдел.
Постепенно вижда все по-малко постройки и природата изглежда все по-мършава. Градовете имат смешни имена като Лейк Пласид и Винъс, и Олд Винъс, и Палмдейл; точно след Палмдейл, като прекосиш Фишитинг Крийк, при Харисбург, който горе беше щатска столица, но тук долу беше нищо, завиваш по шосе 29, тесен път, толкова прав и равен, че се виждаше с километри напред, тировете се приближаваха към него през някакво проблясване, което сякаш отрязваше колелата им. В огледалото за задно виждане мъже в пикапи се притискаха да го задминат, по пътя нямаше никакви табели и около него витаеше усещането, че е в някакво блато, толкова отдалечен от цивилизацията, че не може да хване никаква станция, последната песен на твоя живот, преди окончателно да замлъкне, беше на певеца на име Кони Босуел отпреди времето на Заека, която пееше „Кажи, че не е истина“ с плачевно фъфлене, тихичко, като че ли говореше само на него. „Намерил си другааа“ припяваше хорът нежно, с метално звучене, като онези певци в хотелските фоайета с множество палми в саксии и атмосфера от двайсетте. Те са си поживели добре, без да се притесняват за пушене и пиене, и холестерол, просто са си живели. „Кккажи, че не е иссстина“, Хари едва не се разплаква, звучи толкова искрено, така наранено. Каква игра играе Дженис, всъщност? Скоро ще разбере.