Човек може да реши, че шосе 29 няма край, между канавките с блатиста вода и изсъхнала сива растителност пътят най-накрая се слива с шосе 80 при пресечката с Ла Бел, в посока на запад, южно от Калусахачи, и почти си пристигнал вкъщи. Крайпътните табели вече сочат към Югозападното регионално летище на Флорида и самолетите бучат ниско над главата му. Би могъл да ги свали през предното си стъкло, ако беше Винсенс. От някакво чувство на носталгия, за да придобие отново онова флоридско усещане, той продължава покрай междущатската магистрала 75 и се влива в шосе 141. Старвин Марвин, универсални протези, Супертелър. Мотел Старлайт. Спомня си онзи случай, когато двамата с Дженис отседнаха в един мотел като че ли бяха любовници, въпреки че всъщност бяха женени от тринайсет години. Фатално число, но те го преживяха. Тази година прави трийсет и три години брак. От първото им чукане бяха минали трийсет и четири години. По времето в „Кролс“ никога не си бе представял, че тя ще наследи парите. Тя просто изглеждаше като една жалка малка глупачка зад щанда с ядки. На кафявата й униформа беше избродирано „Джен“, в нея имаше нещо неуверено и секси. Една самоуверена и независима жена като Елвира надали харесваше секса толкова много, докато Джен го харесваше. Остана втрещена, когато той коленичи пред нея, както правеше за Мери-Ан в колата, само дето бяха в легло. Майка му така и не хареса Джен; стоейки в кухнята с насапунисани ръце, тя повтаряше, че Фред Спрингър е мошеник и търговец на употребявани коли. Сега „Спрингър Моторс“ беше капут, финито. Отиде в канала, като „Кролс“. Няма нищо свещено.
Хари завива в пресечката си. Стръкчетата сочна трева, нацъфтелите храсти покрай виещите се улички му изглеждат различни по това време на годината, някак по-пищни. Не е идвал по това време преди. Струва му се някак празно, в алеите има по-малко коли, повечето завеси са дръпнати, никой не се разхожда по тротоарите, трафикът е рядък, въпреки часа пик, и над всичко се стеле онзи следобеден плащ, като тъмен пласт върху сребро. Не вижда нито един размазан броненосец по Пиндо Палм булевард. Охраната на портала на Валхала Вилидж, строен очилат негър, който Хари не е виждал, не го познава, но открива името му в списъка на живущите и му махва да влезе, без да се усмихва. Излъчва надутост, сигурно беше колежанин, прекалено квалифициран за тази работа.
Кодът на вътрешната врата на Блок Б не работи. Помнеше толкова номера, че сигурно нещо бъркаше. Но след като вратата не се отваря и при третия опит, той решава, че грешката не е негова и че кодът е променен. Така че накуцвайки заради изтръпналия си крак от натискането на педала на газта цели три дни, Хари трябва да се дотътри през застланото пешеходно островче и ивицата асфалт, под парещата жега, през облака полузабравен тропически аромат на хибискус и изсъхнали палмови листа, през скърцащата трева с широки стръкчета Свети Августин, до офиса на управителя в блок В, за да получи новия код.
Казват му, че са му изпратили писмо на адреса му на север и той им отговаря:
— Сигурно жена ми го е хвърлила или загубила.
Гласът му звучи странно и дрезгаво, като че ли идва от някакво разстояние извън него; като ехото, което идва от една страна, или като хор, който те стряска по уредбата ти, толкова отдавна не е говорил с никого. Извън колата се чувства странно уязвим, като охлюв без черупка. По пътя обратно той надзърта в Клуб Деветнайсет и с изненада вижда, че около масите няма никой, нито вътре, нито отвън, въпреки че няколко четворки играчи чакат при първата дупка в издължаващите се сенки. Предполага, че по това време на годината никой не играе по обяд.
Картата за асансьора беше с друг цвят, коридорът в прасковено мирише на различен ароматизатор, с лек, навяващ носталгия привкус на лимонада. Вратата на апартамент 413 се отваря лесно, двата ключа се плъзгат в нащърбените ключалки и превъртат, лицето му не се оплита в паяжини и по мокета не се разбягват кафяви космати паяци. Напоследък си представя всякакви призрачни неща. Апартаментът е точно такъв, какъвто е бил винаги — секцията без гръб, птиците и цветята, които Дженис беше изработила от малки бели миди, зеленото стъклено яйце, което стоеше във всекидневната на Мама Спрингър, светлият квадратен диван, бюрото от имитация на бамбук, замрелия сиво-зелен телевизионен екран. На никого не му беше хрумнало да претършува или да обере апартамента — какво пренебрежително отношение. Занася чантите си в спалнята и отваря плъзгащите се врати към балкона. Звукът от стъпките му оставя дълбоки дупки в тишината. В застоялия въздух витае наелектризирано усещане за укор. Апартаментът не го беше очаквал, подранил е. Пристигайки, след като бе изминал такова разстояние, всичко му се струва уголемено, като грапава главичка на топлийка под микроскоп. Целият апартамент — мебелите, синьо-зелените шкафове и мраморният плот, ъглите на рамките на вратите — приличат на Заека на стегната конструкция, внимателно скована, за да задържи преливащия страх.