Белият телефон чака да позвъни. Вдига го. Няма сигнал. На телефона е Господ. Изключен за сезона. Днес е неделя, утре е Денят на труда. Старата загадка: как да се обади на повреди, когато телефонът не работи?
Но когато го включват, телефонът отново не звъни. Дните отминават празни. Семейство Голд от съседния апартамент са във Фрамингам. Бърни и Фърн Дречсел са на север, сновейки между къщите на двете си дъщери, едната в Уестчестър Каунти, а другата още в Куинс, разкошната къща на сина им в Принстаун и вилата му в Манахокин. Силбърстайнови имат вила в Северна Каролина, където остават от април до ноември. Веднъж, когато Хари попита Ед защо не се бяха върнали в Толедо, Ед го беше изгледал с онзи всезнаещ поглед и го беше попитал: „Ти някога бил ли си в Толедо?“. Ресторантът във Валхала е призрачен — празни маси и ехтящо потракване на сребро в порцелан, дори бингото се провежда само веднъж в седмицата. Рано сутрин на игрището за голф играят шумни четворки, които разбуждаха Хари, докато луната още грееше на небето — млади мъже, местни бизнесмени от Делеон, които си купуваха членските карти с намалението за извън сезона. След това, между десет и четири часа, игрището се пържеше на почти четирийсетградусовите жеги, безлюдно, с изключение на някое куче, което минаваше напречно, или някоя котка, която се чешеше при дупките в пясъка. Една сутрин Хари събира кураж да излезе да поиграе сам, планирайки да си наеме количка, но в спортния магазин се оказва, че са му изгубили обувките. Хлапето зад щанда — професионалистът и асистентът му все още са някъде на север по градски клубове, които не затварят до края на октомври — твърди, че са някъде там, но просто по това време на годината системата е друга. Единственият друг човек из четирите етажа на блока е лудата от апартамент 402, мисис Забритски, вдовица с разчорлена бяла коса, захваната с две стари гребенчета от черупка на костенурка, с които косата й изглежда още по-рошава. Семейство Голд му бяха казали, че като момиче е оцеляла в концентрационен лагер. Тя гледа Хари като че ли той също е луд да стои тук.
Един ден, когато се засичат в асансьора и тя го изглежда странно, той й обяснява:
— Тази година изпитах внезапно желание да се върна по-рано. Жена ми прави първите си стъпки в бизнеса с недвижими имоти и на мен ми доскуча да се мотая из къщата.
Малката, лишена от врат глава на мисис Забритски е извита под такъв ъгъл спрямо рамото сякаш е подпряла до ухото си невидима телефонна слушалка. Тя яростно гледа нагоре към него, устните й ограждат дългите й изкуствени зъби в изпънат овал, подобен на логото на Батман, което изникваше навсякъде това лято. Кръглите й горещи очи са впити в очните ябълки, а бялото е изпъстрено с червени венички, и имат онзи гаснещ поглед като очите на Лайл.
— Същински ад — като че ли казва дребничката възрастна дама със сковани устни, опитвайки се да придържа ченето си на място.
— Какво? Кое е ад?
— Времето — отговаря му. — Съпругата ви…
Тя млъква, въпреки че устните й продължават да се движат.
— Какво за съпругата ми? — Заека се опитва да потисне желанието си да крещи, тъй като, явно, тя няма проблем със слуха, въпреки болезнения начин, по който е изкривена главата й.
— Е, много приятна женичка — довършва тя, но изглежда ядосана, докато изрича думите. Къдрите в косата й стърчат, като че ли са били напръскани с пяна и изоставени.