На няколко пресечки от плажа и хотелите от зелено стъкло той открива стари квартали, където огромни сенчести ароматни дървета, дъбове, евкалипти и дори разрастващи се върху корените си баобаби, се надвесват над дървени къщи, които някога са били боядисани в бяло, но боята им отдавна се е олющила, с неостъклени прозорци и покриви от ръждясала ламарина. От тях се носи музика, пращяща мелодия от някоя радиостанция, и повишени от ярост или радост гласове. Ярки отрязъци дочут живот. Тротоарите не са настлани с плочки, между дърветата са отъпкани малки котешки пътечки, които водят навътре и извън частната собственост; изгорялата трева расте на петна, отъпканият прахоляк е осеян с шушулки и ядки. Хари си спомня за кварталите, в които беше попаднал, докато се мъчеше да се измъкне от Савана, но и за града от детството му, Маунт Джъдж, по времето на Депресията и далечната война, когато хората още седяха по предните си веранди, и имаше празни паркинги и царевични поля със странни форми, а вечер след работа във фабриките мъжете поливаха моравите, а някои дори гледаха пилета в задните дворове, и продаваха яйцата, за да припечелят по някой цент. Пилетата къткаха и кълвяха и понякога крякаха — не беше чувал този звук повече от четирийсет години и едва сега, когато в този сънен квартал видя кокошарници, осъзна какво беше изпуснал.
Тук, под тежкото слънце на късното лято, денем се движат малко хора, най-вече жени с колите си, които водят децата си в предучилищна възраст насам-натам. Тряскането на вратите на колите им се носи под дъбовете далеч надолу по прашните прави улици. На някои ъгли има магазини за плодове и зеленчуци, където продават бира и вино, типично по южняшки, и боядисани в пастелни тонове барове с отворени към тъмните вътрешности врати, и видеоклубове с избелели от слънцето касети с филми на ужасите и кунгфу по витрините. Един ден минава покрай старомоден смесен магазин в едноетажна, обшита с дъски сграда, на чиято витрина имаше всякакви невинни предмети — конструктори, сглобяеми модели на самолети, китайски шахматни дъски и мраморни пионки — които не знаеше, че още се продават. Понечва да влезе, но после се отказва. Прекалено е бял.
В късния следобед, когато поема на втората си разходка за деня, кварталът започва да диша, някаква припряност го обгръща, момчетата и мъжете се прибират и Заека забързва крачка, демонстрирайки, че е излязъл да потренира и че просто минава, а не шпионира. Тук, в тези дълги с километри пресечки, като широко, икономически застояло тресавище, изостанало от южняшкото минало на Делеон, живеят чернокожи, доставяйки на хотелите и апартаментите работна ръка: сервитьори, пазачи и камериерки. На Хари, според когото Делеон беше лъскаво общество от застаряващи емигранти, тези пресечки му се струват като някаква огромна тайна и докато сенките под дърветата се удължават и пилетата прекъсват целодневното си писукане, сетивата му се изострят, за да възприемат тайната по-добре, както когато тихомълком незабелязано се изнасяше по боксерки през Маунт Джъдж, притаил се до някой плет от лигуструм, опитвайки се да схване неизречимото зряло значение на осветените прозорци; на кухненските звуци, които се процеждаха през дворовете, мистериозни и влажни като джунгли. Някъде проплакваше невидимо дете, излайваше куче, и той потръпваше от възбудата на съществуването си, в това място и време, от съществуването на световете, които щеше да опознае, от безкрайния живот пред него, от това, че е Хари Енгстръм, когото наричаха Хаси в онези изгубени дни, които никога не можеше да преживее отново. Той удължава разходките си, чувствайки се по-силен и по-комфортно в този чужд град, където най-накрая започва да съществува като нещо повече от обикновен посетител, но с настъпването на мрака и усилването на музиката от проблясващите прозорци той се чувства прекалено очебиен, белотата му започва да блещука и той се насочва към колата си, оставена на някой паркинг в центъра, като база за неговите задълбочени изследвания.
Връщайки се един ден около шест и половина, навреме за душ и преглед на новините, докато вечерята му се топли във фурната, звънът на телефона го стряска. Беше престанал да се ослушва за звука му, както през първата самотна седмица. Всеки път, когато звъннеше, се оказваше някой запис („Здравейте, аз съм Сандра“), предлагащ здравна застраховка или бързо уреждане на погребалните формалности, или инвестиционни услуги с намалени такси. Звъняха на всички от указателя, чудеше се как успяваха да си покрият телефонните разноски, Хари винаги затваряше и не можеше да си представи, че някой ги изслушваше докрай и се възползваше от тия глупости. Този път обаче се обажда Нелсън, синът му.