По време на здравословните си разходки той невинаги се отправя към кварталите с чернокожи на Делеон. Открива и обикаля богаташки улици, за чието съществуване дори не беше и сънувал — дълги улици, успоредно на влажната ивица, откъдето случайните минувачи можеха да зърнат задните части на къщи, чиято фасада гледа към океана, с дървени задни стълбища и веранди, гаражи за три коли в края на оформени с начукани миди и хибискус алеи. Звук на плискаща се вода долита от заградени басейни, мъркането на климатиците се губи сред шума от падането и отдръпването на вълните. Богатство, лукс. Някои хора получават всичко на тепсия. Апартаментите, които ти открадваха гледката към залива, не бяха за тях. Колкото и да се катериш, над теб винаги има някой богаташ, стигнал дотам без никакви усилия. Късметлии, глупаци, които непрекъснато те натискаха надолу, караха те да се чувстваш недоволен и да си купуваш боклуците, които рекламираха по телевизията.
Тук-там между застроената плажна собственост имаше пролуки, през които можеше да зърне Залива, раираните платна и плъзгащите се джетове, парашутите, теглени от моторни лодки, далечните неподвижни сиви товарни кораби. Велосипедисти по бански профучават край него със свистящ звук, набит млад пощальон в къси сиво-сини панталони и чорапи в същия цвят се разхожда наоколо с една от онези торби на гумени колела, които им раздават, като бебешки колички. Все повече се размекваме. Нация от полегнали картофи. Пощальонът, който носеше пощата им на Джексън Роуд, все забравя името му, с коса с метален цвят и нещастно лице, майка му беше споменала, че жена му го е напуснала, носеше протритата си кожена чанта на ръка, изкривен на една страна, особено в петък, когато излизаха списанията „Лайф“ и „Поуст“. Мистър Абендрот. Така се казваше. Жена му го беше напуснала: като момче, Хари се опитваше да си представи колко ли лош беше този човек, че да заслужи такова унижение.
Маратонките му „Найк“ с въздушната възглавничка на петите го отвеждат по посипани с начукани миди тротоари, толкова бели, че очите го заболяват, когато слънцето се издигне в небето. Разхожда се и в района на яхтклубовете, построени в изсечения корал, спретнати улички сред разрязаната вода, с покорно завързани празни моторници, чиито гумени бордови предпазители потупват изсечения корал, извитите им корпуси сякаш потръпват и се свиват на слънчевата светлина, отразени в полюшващите се ивици на спокойната вода, докато тя леко се плиска. Плис, плис. Навсякъде има табели с надписи, забраняващи преминаването, но те не се отнасят толкова за него, порядъчен бял мъж на средна възраст. Тези яхти струват колкото навремето струваше цяла къща, и част от тях без съмнение са купени с пари от дрога, продавана в мъртвилото на безлунните нощи. Престъпността и морето винаги са вървели ръка за ръка, пиратите съществуват откакто има кораби, законите важат само на земята, човек е едно нищо там, в морето, няколко мехурчета, докато потъва под безжалостните вълни. Сигурно затова Хари винаги се беше страхувал от водата. Той обожава свободата, но представата му за достатъчно свобода е едно затревено поле. Хората тук са полудели на тема яхти, но не и той, на него му дай твърда земя. Далеч от водата, той се разхожда с цели километри през обикновени квартали с превъзнасяни къщички, построени след войната за хора без достатъчно капитал, които въпреки това искаха малко от мястото под слънцето, което Вашингтон им беше спечелил, или пък бяха родени тук, тази чужда тънка ивица земя за почивка беше техен дом, боята от къщите им падаше като дрехите на почиващите, и те не бяха оградени с тел и тисови храсти, а с бодливи кактуси, дебелеещи на адската жега. Америка е прекалено гореща и суха, за да може европейска цивилизация да пусне корени тук.