— Не е нужно. Много деца в училището са били и казват, че е скучно.
— Как е училището?
— Учителите ми харесват, но не мога да понасям другите деца. Те са задници.
— Не говори така. Ужасен език. Какво става, да не те пренебрегват?
— Де да беше така. Подиграват ми се за луничките. Викат ми Морков — тъничкото й гласче се прекършва.
— Тогава значи те харесват. Смятат, че си страхотна. Само не си слагай прекалено много червило, докато не станеш на петнайсет. Помниш ли какво ти казах последния път?
— Каза ми да не насилвам нещата.
— Точно така. Не насилвай нещата. Остави природата да си свърши работата. Слушай мама и тате. Те много те обичат.
Тя въздиша уморено:
— Знам.
— Ти си светлината на живота им. Чувала ли си този израз преди? „Светлината на живота ми“?
— Не.
— Тогава значи си научила нещо. Сега отивай да правиш това, което правеше, миличка. Ще ми дадеш ли Рой?
— Той е прекалено тъп, за да говори.
— Не е тъп. Дай ми го. Кажи му, че дядо му иска да му даде няколко съвета.
Слушалката потраква и в далечината той чува шушукащите им гласове — дори като че ли дочува гласа на Дженис, който прозвучава решително като на Мама Спрингър. Чува приближаващи се стъпки през всекидневната, която познава така добре — креслото, прозорците с дръпнати завеси, отрупаната с джунджурии масичка, въпреки че стъкленото зелено яйце с празното мехурче по средата, което стоеше върху нея, вече е на рафтовете в апартамента, на няколко крачки от него. Гласът на Пру долита:
— Дженис казва, че не иска да говори с теб, Хари, но ето ти Рой.
— Здрасти, Рой — казва Хари.
Мълчание. Господ отново е на телефона.
— Как я караш там? Чух, че е валяло цял ден.
Още мълчание.
— Слушаш ли?
Мълчание, и звук от дишане.
— Знаеш ли — казва му Хари, — сега сигурно не разбираш, но това са важни години.
— Здравей, дядо — най-накрая долита гласчето на момчето.
— Здравей — длъжен е да отговори Хари, въпреки че трябва да започне от начало. — Липсваш ми.
Мълчание.
— Едно пиленце идва на прозореца ми всяка сутрин и ме пита: „Къде е Рой? Къде е Рой?“.
Мълчание. Точно това и заслужава лъжата му. Но тогава детето казва другото нещо, което сигурно му подсказват да каже:
— Обичам те, дядо.
— Ами, и аз те обичам, Рой. Честит рожден ден, за следващия месец. Ставаш на пет годинки. Представяш ли си.
— Честит рожден ден — повтаря момчето, с онзи странно дълбок мъжки глас, който понякога добива.
Хари усеща, че чака още нещо, но после осъзнава, че няма да чуе нищо.
— Добре — казва. — Ами това е, Рой. Беше ми приятно да си поговорим. Предай на всички много поздрави. А сега затвори. Нали можеш да затвориш?
Мълчание и след това непохватно леко потрепване, и жуженето по линията. Странно, мисли си Заека, затваряйки собствения си телефон, че накара момчето да затвори първо. Страх го е да подпише самоубийствения си договор.
Останал сам, той се ужасява от перспективата да прекара цялата вечер сам в тези стаи. Часът е седем и половина, има предостатъчно време да успее за бюфета, въпреки че устата още го боли от горещата лазаня и пликчето чипс с вкус на лук, пълно със солени картофки с твърди ръбове. Ще слезе и ще си вземе само нещо нискокалорично от шведската маса. Разговорът със семейството му го е въодушевил, чувства подкрепата им. Облича си риза, сако и вратовръзка, без да се къпе. Мисис Забритски не е в асансьора. В полупразния Мийд Хол, под обезумелите погледи на викингите от огромната керамична фреска, той щедро си сипва, наред с другите неща, и миди в бекон. Смесицата от хрупкав, извит в краищата бекон и гумени жилави миди в чувствителната му уста е толкова вкусна, че апетитът му става бездънен. Той отива да си сипе още и после още веднъж — картофени палачинки с аспарагус и сос, и накрая се чувства толкова претъпкан, че сърцето го присвива. Взема един нитростат и пропуска десерта и кафето, дори безкофеиново. Внимателно преминава през странната флоридска трева и павираното пешеходно островче под топлия купол на звездите, който в действителност беше дълбок леген, в който гледаме надолу, както видя този следобед, когато направи онзи обратен удар. Залепени сме за Земята като мухи на таван. Усеща се натъпкан и замаян. Въздухът е плътен, Млечният път почти не се вижда, като бледа линия руси косми по корема на някои жени.