— Искаш ли нещо? — не се усмихва. Гласът му е лек, равен, все едно излиза от зиналата лилава паст на тигъра.
— Не, нищо — отговаря Заека. — Притеснявам ли те?
— Да не търсиш нещо? — с ръката, която не придържа топката към бедрото му, той прави едва забележимо движение като че ли плющи с камшик. Заека отправя поглед към рапицата и после поглежда към устата на тигъра.
— Не, благодаря — отговаря, — не съм се докосвал до такива неща. Какво ще кажеш да поиграем малко обаче? След като така или иначе си сам?
— Чух, че вчера някакъв бял се е навъртал наоколо да се забавлява.
— Само се забавлявам, така е. Пенсиониран съм.
— Как така идваш чак тук да се забавляваш? В твоя край на Делеон има доста места за забавления — произнася името като местните — Делийон.
— Там е доста скучно — отговаря му Хари. — Тук ми харесва, няма толкова блясък. Имаш ли нещо против?
Докато момчето, леко изненадано, обмисля отговора си, ръцете на Заека се протягат и обгръщат топката — по-протрита от онази на вчерашните момчета, не с цвят на кожа, а от изтъркани червени, бели и сини ивици. Нежната й грапава повърхност е топла.
— Хайде — моли се той, провлечено — дай ми топката.
Изражението на Тигъра не се променя, но хватката му върху топката се отпуска. Хари отива с нея до отъпканата пръст. Чувства се опасно висок, както когато това лято излезе сам на чакълената улица. Сутринта умишлено си беше обул бермуди, в случай че му се отдадеше да поиграе. Прахта и отразените слънчеви лъчи галят прасците му, тебеширенобелите му прасци на старец, които никога не са били особено космати, а сега почти нямаха косми, всъщност изобщо нямаха, там, където чорапите бяха трили кожата повече от петдесет години.
Подскача от доста далече и топката влиза. Двамата с Тигъра се редуват, внимавайки да не се докоснат и подавайки си топката един на друг.
— Играл си, някога — казва високото момче.
— Преди много време. В гимназията. Така и не отидох в колеж. Тогава имахме различен стил от вашия сега. Но ако искаш да си упражниш движенията, аз съм насреща. Да играем на двайсет и едно. Честна система — всеки сам си брои наказателните точки.
Във втренчения поглед на Тигъра има някаква натежала тъга, но той кима и поема топката, която му подхвърлят. Отива прегърбен наперено — раменете надолу, задникът издаден назад — до линията по средата на игрището, начертана с пета на маратонка. Гледано отзад, момчето е само кокали и жили, лъснали от пот, въпреки че приведените му рамене са сухи под тюркоазените ивици.
— Чакай — казва Хари, — най-добре първо да пийна едно хапче. Не ми обръщай внимание.
Таблетката нитростат гори под езика му, и докато Тигъра се приближи и блокира удара му изпод коша, а Заека дриблира, удря и не уцелва от три-четири метра, нежното гъделичкане на хапчето е достигнало другия край. Отначало той се чувства отпуснат и напълно освободен. Тигъра има резки и отривисти движения и успява да вземе преднина пред по-възрастния, по-тежък мъж, когато си поиска, но проиграва доста удари. Новият стил да се спира и дриблира не предоставя достатъчно време да влезеш в хармония с целта, а параболите на Тигъра нямат достатъчно височина. Топката полита в права линия от ръцете му и превръща кръга в тънък процеп. Освен това е с няколко сантиметра по-нисък от Хари; Заека поема няколко близки удара от върховете на пръстите му — нежно, високо, вкарва лесно, топката минава през коша без мрежа — грапав оранжев обръч, изкривен от прекалено много показни удари и висене на него като Дарил Доукинс. Тигъра започва да го притиска, принуждавайки го да намали ъгъла и да се прицели, ако успее да се засили. Лактите и острите колене на Тигъра висят от тялото му и той се засмива на старото усещане, на блъскането и притискането. Усеща как коремът му се тресе нагоре и надолу от движенията и от някаква водниста умора, която навлиза в коленете му, но адреналинът и носталгията я превъзмогват. Тигъра използва мудността на противника си все по-ожесточено, по-остро, плъзгайки се и засичайки го и Заека се напряга още по-силно, усещайки дъхът му да излиза по-рязко, през по-тясно пространство. Въпреки това слънцето е приятно, потта извира от порите му, както семената поникват за живот. Това усилие цели да го приобщи към природата и небето; към земята, отъпканата яркорозова прах, по която навсякъде са се отпечатали ветрилообразните резки от маратонките му „Найк“ и подобните на решетка отпечатъци от черните маратонки на Тигъра, отъпкана земя в периферното му зрение, докато дриблира; и небе, широко бяло небе, когато поглежда нагоре да проследи удара си, или този на противника си. Облаците са се събрали в развълнувана сребриста ивица около ослепителното слънце, като синкава арена. Извивайки се нагоре, за да уцели коша, Заека случайно поглежда към слънцето и за момент не може да прогони нажежената червена луна, която се запечатва в зрението му. Гърдите му са натежали, главата му е замаяна; пулсът му стърже в ушите, запотеното място между лопатките на раменете му приютява нащърбена болка. Тигъра спира топката преди удара си, подпира я на бедрото си по онзи грациозен начин и се втренчва в Хари. Кожата му е като мелничен камък, изпъстрен с нежни песъчинки. Ушите му са малки и прилепнали към черепа, а косата над реда букви X е завита в най-стегнатите къдрици, които природата може да създаде; слънцето проблясва през всяка от тях.