— Хей, човече, добре ли си?
— Да. Добре съм.
— Пуфтиш доста зле.
— Чакай само. Да станеш на мойта възраст.
— Дай да поукротим малко. Няма проблем.
Това е благородно от негова страна, осъзнава Заека, през потта над веждите си и туптенето на кръвта във вените си. Има чувството, че дървото му от вени и артерии е покрито с едри розови цветове. Няма проблем. Няма проблем, че си толкова извън форма. Няма проблем, че не ставаш дори за малко редуване на коша. Потта започва да се спича с прахта по краката му. Страхува се, че ще загуби ритъма, танца, онова нещо, движещата сила, грацията. Пита:
— Не се ли. Забавляваш? — приятно му е да плаши Тигъра с едрото си зачервено лице, с тежестта на бялото си тяло, с лудостта в леденосините си очи.
Тигъра отговаря:
— Естествено, човече. Средна хубост. — Най-накрая се усмихва. Красиви равни зъби, лилави венци. Дори децата от гетата вече използваха шини.
— Да си довършим започнатото. Да играем на двайсет и едно. Както се разбрахме. Осемнайсет точки, нали?
— Точно така. — Нито един играч не е отбелязал наказателна точка.
— Давай. Топката е твоя, Тигър. — Болката в гърба на Хари се разгръща като непохватни криле. Младият чернокож обикаля около него, за да направи бърз удар изпод коша. Хари му взима топката и спира на крачка от чертата в средата на игрището и без никой да го пази, прави старовремски удар с двете ръце. Знае, още докато топката излита от ръцете му, че ще пропусне.
— Човече — казва Тигъра с възхищение, — това беше конска фъшкия. — И той се опитва да го имитира с дълга забивка с една ръка, от която топката отскача от обръча, ъгълът е прекалено малък. Заека хваща отскочилата топка, но не може да се помръдне с нея, тялото му тежи цял тон, краката му са изгубили връзката с главата му. Тигъра се врязва между него и коша, навежда се право в лицето му с ръмжене, излизащо от лилавата уста, и после се отпуска малко назад, така че Заека усеща някаква празнина, моментно отпускане у другия, през което може да се обърне; той грабва дриблиращата топка, понасяйки противника си като чувал с въглища и подскача. Обръчът изпълва зрението му, спуска се да целуне устните му, не може да не уцели.
Той полита нагоре, нагоре към накъсаните облаци. Тялото му е раздрано от страхотна болка, от лакът до лакът. Вътрешностите му се пръскат; усеща нещо огромно да го подхваща неумело и пада в безсъзнание в прахта. Тигъра поема падащата през коша топка и чувства как някакво тяло се блъска в него като че ли да го фаулира нарочно. Тогава вижда как едрият бял мъж, с някакво задавено и сънено изражение на лицето, безшумно се строполява като захвърлена парцалена кукла. Тигъра стои шокиран над падналото тяло — карирани бермуди, чисто нови маратонки за ходене „Найк“, синя риза за голф с лого от преплетени букви V. Прахта от глината е залепнала по едната буза на неподвижното зачервено лице като сянка, като половината маска на клоун. Вцепенено, момчето повтаря:
— Конски фъшкии.
Желанието да побегне преминава през тялото му, изпразвайки главата му от всякакви практични мисли. Не иска да се замесва с никого. Взема раницата си от края на пейката, от онези малки раници, които бойскаутите използват, когато ходят на еднодневен лагер, и придържайки топката и раницата към гърдите си, решително се отдалечава. По средата на пресечката започва да тича под високото развълнувано небе. Някакъв самолет преминава над него, снишавайки се бавно по диагонал.