— Понякога е време. — Лесно му е да го каже, беше почти на осемдесет, или поне над седемдесет и пет. — Той дойде при мен преди няколко дена и гърдите му на слушалката не ми харесаха. Но с такова разклатено здраве човек може да живее две седмици или двайсет години, никой не може да каже. Понякога е въпрос на отношение. Той ми изглеждаше малко измъчен. Решихме, че му трябва някакво занимание, беше прекалено млад да се пенсионира.
В очите на Дженис непрекъснато има сълзи, от момента, в който се появиха сините полицейски светлини, но мъдрите думи на лекаря и милото му отношение отново ги предизвикват. Доктор Морис се беше грижил за Хари накрая повече от нея. Някак си, след онези моменти, когато го зърваше, облян от слава на баскетболното игрище, тя постепенно беше престанала да го вижда, той беше станал невидим.
— Спомена ли ме? — пита тя, чудейки се дали Хари му беше разказал, че са се отчуждили.
Острият шотландски взор на стария лекар я пробожда за момент:
— С голяма любов — казва й.
В този сутрешен час, малко след девет часа, докато сестрите изнасят с колички мръсните подноси от закуската, в чакалнята на интензивното кардиологично отделение няма никой друг. В притеснението си Нелсън непрекъснато изчезва нанякъде, обажда се на Пру, ходи до тоалетната, купува си кафе и „Фростит Флейкс“ от едно кафене в другото крило. Чакалнята е малка, с един прозорец, гледащ към паркинга, който е влажен по краищата от пръскачките за моравата, и ниска масичка с религиозни списания, и твърдо черно канапе и столове, както и лампи по земята, направени от извити тръби с пластмасови абажури. Не трябва да се чувстваш прекалено удобно, те си искат пациентите за себе си. Докато седи сама в този ад, Дженис си мисли, че трябва да се моли за оздравяването на Хари, което би било истинско чудо, но когато затваря очи, пред нея се издига празна стена. Според доктор Олман, той никога няма да бъде толкова жизнен, колкото е бил, а както каза доктор Морис, понякога е време. Беше стигнал разцвета си рано и докато се запознаха в Кролс, вече беше започнал да залязва, въпреки че нещата се проясниха, когато наследиха представителството. Сега ще може да продаде къщата в Пен Парк. Мили боже, мили боже, моли се тя, направи, каквото смяташ за най-добро.
Млада чернокожа сестра се появява на вратата и казва нежно с красива усмивка:
— Вече е в съзнание. — И я повежда към интензивното отделение, което си спомня от миналия декември — кръглото бюро в средата беше като контролна кула на летище, пълна с телевизионни монитори, по които подскачащи оранжеви линии показваха сърдечните удари на пациентите, а от трите му страни бяха редиците тесни единични стаи със стъклени предни стени. Когато вижда своя Хари да лежи в една от тях, бял като чаршафите, целият свързан с кабели и стърчащи от него тръби, легнал зад стъклената стена, изотзад я връхлита толкова силно чувство, че тя се притеснява да не повърне, някаква помитаща вълна от мъка и ужасяващо осъзнаване за пълна загуба, която не беше изпитвала досега, освен онзи път, когато случайно беше удавила собственото си бебенце. Нямаше намерение никога да не му прости, беше възнамерявала да му се обади тези дни, но дните си минаваха; мълчанието й се беше превърнало в нещо като пристрастяване. Как бе могла да вкорави сърцето си срещу този мъж, който, за добро или за зло, беше поставил живота си до нейния на олтара? Не беше виновен Хари, всъщност виновна беше Пру, кой мъж би могъл да устои, тримата с Нелсън и Пру бяха анализирали случката до изнемога. Беше доволна, че нямаше да се повтори и че животът й беше пълноценен. И сега това. Точно когато. Казваше й, че е глупава, наистина беше по-бавна от него, по-късно съзря, но той беше започнал да я уважава, а за него беше трудно да уважава която и да било жена. Майка му му беше причинила това, омразна жена. Въпреки че и четиримата им родители бяха живи, докато ходеха в Кролс, двамата с Хари всъщност бяха сираци, той дори повече от нея. Той видя в нея нещо, което да го задържи. Тя си го иска обратно, обратно от другия свят, в който потъваше, иска го толкова силно, че може да повърне. Бягството му и Пру и Телма и всички останали, бяха измити от величието на безпомощното му тяло, което лежеше там безвъзвратно изгубено.
Сестрата плъзга вратата. Над небесносините тръбички за кислород в ноздрите му, сините му очи са отворени, но той сякаш не чува. Вижда я, вижда жена си тук, дребничка и мургава с инатлива уста и чело, която сипе думи като водопад и говори нещо за прошка: „Прощавам ти“, непрекъснато повтаря, но той не може да си спомни за какво. Носи се в някаква прекрасна стихия, легнал върху безчувствено легло, през което от време на време болката го пробожда. Слуша бръщолевенето на Дженис и се възхищава на това, колко малка е станала, седнала в онзи тапициран стол на колелца, който дават на посетителите, малка като мехурче в кристална топка, но по-нежна, тънка като паяжина, вижда всяка бръчка по лицето й и тънка в измачкания официален костюм. Тя му прощава и той й благодари, или поне смята, че й благодари. Мисли, че хваща ръката му. Съзнанието му е на приливи и отливи и той е доволен, че някой се грижи за света, точно както през вековете, преди да се роди. Дълбоко в гърлото му има ужасна сухота, но той знае, че това чувство ще премине, лекарите ще направят нещо. Дженис му се струва като една от ярките фигури в съня му, на партито, което организираха. Обмисля дали да не й каже за Тигъра и аз победих, но импулсът отминава. Той е приятно уморен. Затваря очи. Червената пещера, която мислеше, че има само вход и изход, се оказва, че има и задна вратичка.