Те забързват след другите, които са изчезнали. Лъскавата, завързана с панделка главица на Джуди го изнервя, подскачайки първо от едната му страна и после от другата, като ключовете от колата, които трудно намери. Дженис непрекъснато му вика, че е непохватен и изкуфял, когато самата тя не можеше да хваща, нескопосана глупачка. Ако отвлекат внучката им докато е с него обаче, наистина ще се окаже изкуфял.
— Внимателно — казва той на Джуди на върха на ескалатора. — Избери си стъпало и застани на него. И внимавай да не стъпиш на процепа. — Когато стигат долния край, той й казва: — Добре, слизай, но не прекалено рано, не се притеснявай, ще стане. Добре, браво.
— Непрекъснато се возя на ескалатори по магазините — казва му тя, нацупвайки стиснатите си устни, с петънца разтопен шоколад в ъгълчетата.
— Къде, по дяволите, са другите? — пита той. Не среща нито едно познато лице сред загорелите от слънцето шумни пътници, които се блъскат на долния етаж на югозападното летище на Флорида. Металното усещане за смърт, което гложди корема му, отеква и в това пространство с високи тавани, което прилича по-малко на канал или гробница. Всички са му непознати, като че ли е слязъл в ада.
— Загубихме ли се, дядо?
— Не може да сме се загубили — отговаря й той.
В ненадейно сполетялото ги нещастие той отново осъзнава колко ценна му бе тя с шлифованите като бижута очи и мигли, пухкавия нежен мъх пред ушите и проблясването на всяка тънка нишка от тежката й, опъната в плитка коса, украсена с тази неестествена колосана бяла панделка. Чак сега забелязва, че в косата й симетрично са забодени две бели фибички с формата на пеперуди. Джуди поглежда нагоре към лицето му и се бори със сълзите, когато вижда изписаното на него съмнение.
— Много ми е топло с това палто — оплаква се тя.
— Дай да ти го нося — казва той и премята палтото през ръката си. Сега тя е като пеперуда в розовата си рокличка. В шумната сива аерогара, прилична на преддверието на ада, зелените й очи са се разширили под червено-кафявите й вежди. Едната вежда, близо до гладката издатина на малкия й, обсипан с лунички нос, е лизната и косъмчетата се обръщат в другата посока. Нелсън също е лизнат там, наследил го беше от Хари, който навремето си облизваше средния пръст и се опитваше да замаже косъмчетата пред огледалото в мъжката тоалетна на гимназията. Чудно, че нещо толкова дребно може да бъде предадено. Сигурно единственото постижимо безсмъртие е някаква генетична приумица, която се предава на поколенията като закодирано число в месечното ви банково извлечение. Призрачни празни очертания на хора, които не познава, се блъскат и минават покрай него. Те са като остров, заобиколен от шеги, шумни новини и прегръдки. Хора, почернели с онзи дълбок траен махагонов тен, който се постига само след месеци във Флорида, прегръщат бледи като лепило за тапети пристигащи. За да не изглежда скован, Хари казва на Джуди: