— Сигурно са при багажа.
Той поглежда нагоре и вижда над главите им табела с надпис БАГАЖ, поема малката й влажна ръка и я повежда към тълпата около лентата за багаж, която вече се върти. Но той не вижда нито Пру и Дженис, нито Нелсън и Рой. Нито едно лице не приема познатите очертания. Очите му, които никога не са му създавали проблем, му изневеряваха в това помещение с изкуствена светлина. Синята чанта за през рамо, която Пру му позволи да носи, е по-тежка, отколкото си мислеше, все едно я е натъпкала с тухли. Рамото и очите му горят.
— Предполагам — решава той, въпреки че не му звучи правдоподобно, — че вече са отишли при колата. Потупва джоба си за издутината от ключовете, не я напипва и в него се надига паника, след това си спомня как ги подхвърли на Дженис. Разбира се. Вече успокоен, той се приближава самоуверено до кафявите потъмнени стъкла на изходната врата, но я обърква с входната. Погрешната врата тръгва да се затваря, но когато тялото му попада под сензорите, тя се плъзга обратно. Погрешна, ако се отнася до него; Джуди го дърпаше в правилната посока, където струята топъл въздух бързо се увеличаваше. Слънцето беше пробило през млечните слоести облаци. То се отразяваше във восъчните листа на тропическите растения с неизвестни имена, които цъфтяха в краката му. Примигва, заслепен от морето движещи се коли, безмилостна река, втурнала се към платното за излизане. Стисва ръката на Джуди по-силно, да не би да реши да скочи от тротоара. Всички сме изпълнени с разни налудничави импулси. Пресичат до едно езеро от блещукащи коли, паркинга, където беше оставил колата. Къде точно беше? Осъзнава, че е забравил. Изобщо не може да се сети къде беше спрял колата — камри делукс комби, перленосив металик, с по-мощния 24 клапанов, V-6, 2,5 литра двигател. Тогава още беше ядосан на онова червено камаро и на Дженис, която критикуваше шофирането му, че изобщо не гледаше къде паркира. Спомняше си пешеходната пътека зебра и неголямата тревна площ в центъра на паркинга, където някакъв зажаднял за слънце студент се беше изтегнал, сложил глава на раницата си, за да попие малко слънчеви лъчи. Сещаше се за някакъв нервен старец, който си мислеше, че командва парада, и ръкомахаше накъде е изходът и къде е будката за плащане. Прекалено се вживяваше, като онзи евреин на летището, дето дърдореше на жена си, Грейс, като че ли беше луда, докато посрещаха накъдрената си, усмихната еврейска принцеса с дълги зъби, която беше по-висока и от двамата. Но не си спомня в коя редица беше паркирал. Все едно я беше паркирал в петно от мъртви, празни мозъчни клетки, в каквито ще се превърнат мозъците ни, когато умрем, освен ако вселената не ни е приготвила някаква наистина претенциозна изненада. В Нешънъл Инкуайърър, който Дженис понякога носи от Уин Дикси, непрекъснато пишат за хора, преживели собствената си смърт, но за Хари това беше твърде близко до малките зелени човечета и НЛО. Дори да съществуват, това не го успокоява. Ръката на Джуди се е изплъзнала от неговата, докато се чуди, застанал върху ивицата трева на края на паркинга, онази трева с широки стръкчета, която расте навсякъде, напоявана с пръскачки. Викат й Свети Августин. На него не му прилича на истинска трева, прекалено е гъста и широка, и някак си хрущи под краката като изтривалка. Гърдите започват да го болят. Потайна всеобхватна болка, нещо като силно обтегнат под кожата му обръч.
Гласчето на Джуди се носи към него като тънката нишка на живота:
— Какъв цвят е колата, дядо?
— Нали знаеш — отговаря й той с къси изречения, за да не възбуди болката. — Бледосива. Металик. Като половината коли по света. Не се притеснявай. Ще се сетя къде съм паркирал.
Бедното дете неуспешно се опитва да не се разплаче:
— Татко ще ни остави! — изтърсва тя.
— Да остави мене и тебе? Че защо ще го прави? Няма да ни остави, Джуди.
— Понякога направо побеснява, без никаква причина.
— Сигурно си има причина, която ти не знаеш. Ами ти, никога ли не си побеснявала?
— Не като татко. Мама казва, че трябва да отиде на лекар.
— Май всички трябва да ходим от време на време. — Усещането за смърт се процежда в стомаха на Заека като студена вода. Лекари. Личният му лекар въвежда сина си в практиката, така че ако умре, хлапето веднага ще поеме пациентите му, няма да пропусне нито една бланка по програмата „Медикеър“. Запълваш някаква празнина известно време и след това се преместваш, това е най-почтеното нещо, освобождаваш място. Той оглежда редовете проблясващ метал за ивица сиво, която да му се струва позната, и се чуди дали не бърка цвета — имал е толкова много коли, и е продал още повече. Казва на Джуди: