Една жена с широкопола сламена шапка, дребна, с тесни рамене на лунички, вероятно млада, макар че жените имат качеството да изглеждат млади откъм гърба. Сламената шапка е толкова дръзка, толкова привлекателна. Начина, по който тя издава и най-лекия наклон на нейната глава, начини, по който превръща вдигнатата руса коса на тила ѝ в някаква издаваща се тайна, само той познава.
Тя е млада; вратът и раменете ѝ получават леки променливи отблясъци от тяхното покривало от нежни бели косми всъщност невидими, освен там, където косъмчетата са обърнати по посока на светлината. Той се усмихва, спомняйки си това, което Тотеро говореше за жените, целите покрити с косми. Пита се дали Тотеро е умрял и бързо се помолва да не е. Гори от нетърпение жената да се обърне, за да види профила ѝ под периферията на шапката, едно голямо, плетено слънчево колело, украсено с дъга от книжни виолетки. Тя се обръща, за да погледне нещо до нея; дъхът му спира; тъничкият сърп на бузата ѝ светва и отново помръква. Нещо в розова панделка изскача до рамото ѝ. Той се взира в любопитното радостно личице на малката Джойс Екълс. Пръстите му търсят книгата с химните, докато звуците от органа се извисяват в богослужението; това е жената на Екълс, която стои на една ръка от него.
Екълс слиза по пътеката между редовете, тътрейки с зад цял поток от псалтове, църковни прислужници и хористи. Горе, зад преградата на олтара, той изглежда разсеян и начумерен, далечен, нереален и скован като японска кукла в своите църковни одежди. Престореният глас, носово-набожен, с който той напява молитви, действа неприятно на Заека; има нещо неприятно в цялата епископална служба, с нейните уморителни смени, с нейните предварително изготвени молитви, с нейните леки малки песни; колениченето го измъчва; кръстът го заболява; той опира лактите си върху облегалото на стола пред него, за да се задържи да не падне на зад. Липсва му познатата непринудена лутеранска литургия, врязала се в сърцето му като издържал на всички атмосферни влияния надпис. В тази служба той върви глупаво и слепешката, спъван от това, което е всъщност произволни размествания в богослужението. Има чувството, че тук твърде много неща са направени, за да се събират пари. Изобщо едва-едва слуша проповедта.
Тя се отнася за четиридесетте дни в пустинята и разговора на Христос с дявола. Има ли тази история някакъв смисъл за нас сега? В двайсетия век в Съединените американски щати? Да. Има смисъл, защото всички християни трябва да говорят с дявола, трябва да научат неговите пътища. Трябва да чуят неговия глас. Повествуванието за тази легенда е много старо, минало от уста на уста между ранните християни. То има по-голямо значение, по-дълбок смисъл. Екълс приема, че то е: страданието, лишенията, беднотата, изпитанието, нуждата, всички те са задължителна част от възпитанието, от ритуала такъв, какъвто е той за всички ония, които биха искали да следват Исус Христос.
На катедрата Екълс се бори с кресливите нотки в своя глас. Веждите му мърдат, сякаш са закачени на въдици. Това е неприятно и насилено представление, някак изкълчено. Той кара колата си с по-лека набожност. В своите одежди той изглежда зловещият проповедник на една сива мистерия. Хари няма вкус към тайнствения, заплетен, вътрешен аспект на християнството, проникването в глъбините, навлизането в смъртта и страданието, което изкупва и обръща тези неща като някакъв чадър, разперен вътре в нас. На него му липсва волята да измине правата линия на един парадокс. Очите му се обръщат към светлината, колкото и тя да блести в ретината.
Блестящата буза на Люси Екълс ту се явява, ту изчезва от погледа под нейния щит от слама. Детето, скрито – цялото, освен неговата панделка – зад гърба на облегалото на стола, ѝ шепне навярно, че той е зад тях. Въпреки това жената нито веднъж не обърна глава, за да го погледне. Това излишно пренебрежение го дразни.
Той вижда най-вече нейния профил; меката гънка на двойната ѝ брадичка става по-дълбока, когато се мръщи на детето до нея. Тя носи рокля, чиито тесни сини райета се събират в шевовете в безброй остри V-та. Модната материя и изрезката на дрехата по раменете ѝ са в дисхармония с църквата, но все пак ѝ се подчиняват; в нейната застиналост, нейната смиреност пред мъжествения, суров и строг ритуал има нещо сексуално. Той се ласкае, че вниманието ѝ всъшност е насочено назад към него. На фона на мрачния килим от покорно сведени глави цветното стъкло, жълтеещите се паметни плочи по стените и филигранната релефна резба нейната коса, кожа и шапка получават самостоятелен блясък, различията в цвета им са като оттенъците в сиянието на пламък.