Така, когато проповедта отстъпва на един химн и нейният светъл тил се свежда, за да получи благословията, а сетне, когато вълнуващият момент на мълчанието отминава и тя стои и го гледа в лицето, не се получава очакваният ефект от това, че вижда лицето ѝ – със своята осезаема колекция от точки... очите, ноздрите и луничките ѝ и плътните леки трапчинки, които изопват саркастично ъглите на устата ѝ. Това, че тя изобщо има някакъв израз на лицето, леко го шокира; светлата представа, на която той се наслаждаваше от цял час насам, се оказа неспособна да се смали така бързо в една дребна фигура.
– Хей! Привет! – казва той.
– Здравейте! – отвръща тя. – Вие сте последният човек, когото изобщо очаквах да видя тук.
– Защо?
Той е доволен, че тя мисли за него като за изключение,
– Не зная. Вие просто не изглеждате човек, който може да се ограничи в някакви рамки.
Заека следи очите ѝ за друго намигане. Той беше престанал да вярва в първото, преди седмици. Тя отвръща на погледа му, докато той свежда очи.
– Здравей, Джойс – обръща се той към детето. – Как си?
Момиченцето спира и се скрива зад майка си, която продължава да се промъква надолу по пътеката, вървейки с малки плавни стъпки, оживено раздаваща усмивки на хората от паството. Той не може да не се възхити на нейната способност да общува с всички.
На вратата Екълс стиска ръката на Хари, като ръкостискането му става по-силно в момента, когато би трябвало да отслабне.
– Ободрително действа да те видя тук – казва той, продължавайки да го държи.
Заека чувства, че цялата редица зад него се струпва и натиска.
– Хубаво е да си тук – отвръща Заека. – Много хубава проповед.
Екълс, който се взираше в него с трескава усмивка и зачервен, сякаш за извинение, се засмива; за миг небцето му лъсва и той пуска Хари.
Заека го чува да казва на Люси:
– До около час.
– Печеното е вече вътре. Как го искаш – студено или стоплено?
– Стоплено – отвръща той.
Екълс тържествено хваща малката ръчичка на Джойс и казва:
– Здравейте, госпожице Дребосък! Колко сте очарователна тази сутрин!
Удивен, Заека се обръща и забелязва, че дебелата дама след него в редицата е също удивена. Жена му е права. Екълс е недискретен.
Люси и Джойс след нея излизат напред до него. Нейната сламена шапка достига до раменете му.
– С кола ли сте?
– Не, а вие?
– Не. Вървете с нас тогава!
– Окей!
Предложението ѝ е толкова смело, че сигурно нищо не се крие в него; въпреки това в гърдите му звънва в хармония с нейните струни на арфа.
Слънчевата светлина играе през дърветата; по улиците и по незасенчените части на тротоара тя пада с широка, суха тежест. Беше изгубила зърнестата млечност на утринното слънце. По тротоара искрят люспи от слюда; капаците и прозорците на бързащите коли цапат въздуха с бели отражения. Тя сваля шапка и разтърсва косата си. Тълпата от църквата зад нея оредява. Восъчните, станали отскоро гъсти листа на кленовете, засадени между тротоара и бордюра, ги засенчват ритмично; през широките пролуки слънцето прави лицето ѝ и ризата му да изглеждат бели, бели; препускането на моторите, скърцането на някаква триколка, иззвънтяването на чаша и чиния в една къща са звуци, които достигат до него сякаш по блестяща стоманена пръчка. Докато вървят, той потръпва в светлината, която изглежда нейна светлина
– Как са жена ви и бебето? – пита тя.
– Чудесно. Те са просто чудесно.
– Радвам се. Харесвате ли новата си работа?
– Не много.
– О, това е лош признак, нали?
– Не зная. Не смятам, че човек трябва непременно да харесва работата си. Ако е така, то това не би било работа.
– Джек обича работата си.
– Тогава това не е работа.
– Точно това казва и той. Казва, че това не е работа, както аз я разбирам. Но сигурна съм, че вие познавате също така добре чертите му, както и аз.
Той знае, че тя го провокира, но не го чувства, въпреки това го полазват тръпки.
– Той и аз в някои отношения мисля си приличаме – казва той.
– Зная. Зная.
Бързината, с която тя казва това, разтуптява още по-бързо сърцето му.
Тя прибавя:
– Но естествено има различия, които аз забелязвам.
Гласът ѝ се извива пресъхнал накрая на това изречение; долната ѝ устна се измества встрани.
Какво е това? Той има чувството, че е докоснал стъкло. Не знае дали те не разговарят за нищо, или съставят шифър за най-дълбоките значения. Не знае дали тя флиртува съзнателно или несъзнателно. Винаги мисли, че когато се срещнат отново, той ще говори решително и ще ѝ каже, че я обича или нещо такова съвсем тъпо, с което ще ѝ разкрие истината; но в нейно присъствие той се сковава; дъхът му замъглява стъклото и на него му е трудно да измисли какво да каже и това, което казва, излиза глупаво. Той знае само: някъде под всичко това, дълбоко в техните мисли и състояния, той има като наследена ипотека върху далечно парче земя надмощие над нея и в своята същност, там, където се намират косите ѝ, нервите ѝ и хубавите вени, тя е подготвена за това надмощие. Но между тази готовност и него разумът пречи.