– Хари. Не знаеш ли, че искам да спя?
– Е, защо не ми каза по-рано?
– Не знаех. Не знаех.
– Не знаеше какво?
– Не знаех какво правиш. Мислех, че просто ти е хубаво.
– Значи, това не е хубаво?
– Е, не е хубаво, когато не можеш да направиш нищо.
– Ти можеш да направиш нещо.
– Не, не мога. Даже и да не бях съвсем изморена и объркана от плача на Ребека през целия ден, пак не мога. Няма да мога шест седмици. Ти го знаеш.
– Да, зная, но мислех... – той е ужасно смутен.
– Какво мислеше?
– Мислех, че би могла да ме обичаш някак си.
След кратко мълчание тя добавя:
– Аз наистина те обичам.
– Само едно докосване, Джен. Позволи ми само да те докосна.
– Не можеш ли да заспиш?
– Не, не мога. Обичам те много. Само стой спокойни.
Преди минута щеше да му е лесно да го превъзмогна но целият този разговор отне хубавото. Това е лош контакт и нейната непреклонност го прави още по-лош; тя го унищожава, като го кара да изпитва съжаление към нея и да се чувства засрамен и лекомислен. Единственото приятно нещо е само потта и усилието да действа, и неговата смешна неспособност да свърши до неподвижната топла стена на корема ѝ.
Тя го отблъсква:
– Само ме използваш – подхвърля тя. – Отвратително е.
– Моля ти се, дете. Вече почти свърших.
– Толкова е долно...
Това че Дженис се осмелява да каже подобно нещо, го вбесява; той разбира, че тя не го е правила цели три месеца и през това време е придобила нереална представа за любовта. Преувеличава нейното значение, представя си я като нещо необикновено и скъпоценно; тя има право на половината, но всичко, което той иска, е да се избави от това, така и и може да продължи, да заспи, да излезе на правия път заради нея. Това е заради нея.
– Обърни се! – казва той.
– Обичам те – казва тя с облекчение, без да разбере, мислейки, че я пуска.
Тя погалва лицето му за "лека нощ" и си обръща гърба.
Хари се смъква надолу и се натъкмява зад нея охладнял. Когато започна да действа сериозно, разпалено, тя извива глава и пита през рамото си:
– На този трик твоята курва ли те научи?
Той я удря с юмрук по рамото и става от леглото. Долната част на пижамата му пада. Нощният бриз прониква през стъклото на прозореца. Дженис се обръща по гръб в средата на леглото и тъмното ѝ лице обяснява:
– Аз не съм твоята курва, Хари.
– По дяволите – подвиква той. – За първи път, откакто си се върнала вкъщи, поисках това от тебе.
– Ти си чудесен! – продължава тя.
– Благодаря.
– Къде отиваш?
Той облича дрехите си.
– Излизам. Бях затворен в тази проклета дупка цял ден.
– Ти излиза тази сутрин.
Той намира своите бежови панталони и ги обува. Тя пита:
– Защо не можеш да си представиш как се чувствам аз? Току-що съм родила.
– Мога. Мога, но не искам, не е това важното, важното е как се чувствам аз. А аз се чувствам като човек, който ще се махне.
– Недей! Хари! Недей!
– Ти можеш само да лежиш там със своя скъпоценен задник. Целуни го заради мене!
– О, за бога! – извиква тя и се мята под завивките, като заравя лицето си във възглавницата.
Даже и след всичко това той би могъл да остане, ако тя не беше приела поражението с тази си постъпка. Нуждата му да люби е отминала, така че няма причина да излиза. Той престана да я обича най-после, тъй че може също да лежи до нея и да заспи. Но тя моли за това, лежейки там в объркано ридание, а навън, надолу в града един мотор гърми и той мисли за въздуха, за дърветата и улиците, простиращи се пусти под уличните лампи, и излиза от вратата.
Странното е, че тя заспива скоро, след като той излиза; беше свикнала да спи сама напоследък и за нея е физическо облекчение, че го няма в леглото, ритайки с горещите си крака и усуквайки чаршафите на въжета. От това, което той правеше с нея, я заболяха шевовете и тя се отпуска върху леката болка изнемощяла.
Към четири часа сутринта Беки се разбужда, като изплаква, и тя става; нощницата се удря леко в тялото ѝ. Тя ycеща кожата си някак неестествено чувствителна, докато обикаля насам-натам из апартамента. Преповива бебето и ляга на леглото, за да го накърми. Беки поема млякото, сякаш смуче от празно място в тялото на майка си.
Хари не се е върнал. Ако беше излязъл само за да се разхлади, до това време вече трябваше да се е върнал.
Бебето продължава да изпуска зърното, понеже Дженис не може да задържи вниманието си върху нея; тя чувства по устните си вкус на сух препечен хляб; продължава да се вслушва... дали няма да чуе стърженето на ключа на Хари във вратата.