Мокрото пълзи надолу по предницата ѝ, става студено от въздуха, който нахлува през прозореца. Разширените ѝ вени я болят от стоенето. Тя отива и сяда в старомодното кафяво кресло и ѝ става много лошо просто поради ъгъла, в който шарената стена се среща с бледия таван. Този ъгъл я замайва, оплита се нагоре-надолу. Шарката на книжните тапети по стените се умножава; цветята са кафяви петна, които плуват в мрака, гонят се едно друго и се сливат жадно. Отвратително е!
Извръща лице настрана и изучава спокойния зелен екран на телевизора. Предницата на нощницата ѝ изсъхна, втвърдените като кора петна я дращят. Книгата за бебето казва, че зърната трябва да се държат чисти, леко измити със сапун: микробите навлизат и в драскотинките.
Тя слага питието на закръгленото облегало за ръце на креслото, става, издърпва нощницата си над главата и отново сяда. Това дава на голотата ѝ една мъхеста прегръдка. Слага събраната нощница в скута си, върху колана, който я пристяга, и премества изкусно табуретката с пръстите на краката, като изопва глезените си върху нея, и се любува на краката си. Тя винаги е смятала, че има хубави крака. Прави, тесни, хубави, гладки бедра. Наистина има хубави крака. Техните удължени, люлеещи се силуети се белеят до тъмната сянка на килима. Слабата светлина заличава сините вени, останали от носенето на Беки. Пита се дали нейните крака ще станат такива грозни като на майка ѝ. Опитва се да си представи глезените си дебели колкото коленете и те наистина сякаш се издуват. Протяга ръка надолу, за да се увери, че глезените ѝ са здрави тесни кости, и рамото ѝ блъсва чашата с уиски от облегалото на стола. Подскача сепната, почувствала как въздухът прегръща голата ѝ кожа, хладното пространство се носи около нейното клатушкащо се изопнато тяло. Кикоти се. Ако Хари можеше да я види сега! ... За щастие в чашата нямаше много.
Опитва се да отиде смело до кухнята така без дрехи, като проститутка, но чувството, че някой я наблюдава, което се появи, когато стоеше до прозореца и накара млякото ѝ да потече, е прекалено силно; пъхва се в спалнята, загръща се в синята хавлия и след това размесва питието. В бутилката е останало още една трета. Умората изсушава ръбовете на клепачите, но тя няма никакво желание да се връща в леглото. Ужасява се от него, понеже Хари трябва да е там. Това отсъствие е дупка, която се разширява, и тя налива малко уиски в нея, но това не е достатъчно и когато отива до прозореца за трети път, светлината вече е достатъчно силна, за да види колко сиво е всичко. Някой беше разбил бутилка върху едни от засмолените покриви. Каналите на Уилбър стрийт са пълни, с кал, която се измива от новия жилищен квартал. Докато гледа уличните лампи, големите бледи нанизи гаснат на неравномерни петна. Тя си представя човека и електроцентралата, който издърпва електрическите шалтери, дребен, сив и прегърбен, умиращ за сън.
Отива до телевизора и ивицата светлина, която изведнъж трепва в зеления правоъгълник, разискря радост в гърдите ѝ, но още е много рано, светлината е само едно безсмислено сияние във вид на петно и звукът не е нищо друго, освен статичен. Докато седи там, наблюдавайки празното сияние, чувството, че друг човек е застанал зад нея, я кара да улови няколко пъти главата си. Тя прави това много бързо, но винаги остава пространство, което не може да вини и в което другият човек би могъл да се отдръпне, ако е там. Телевизията го е извикала в стаята, но когато угася телевизора, веднага започва да плаче. Тя седи там с лице в ръцете си, сълзите ѝ пропълзяват между пръстите и риданията ѝ се носят из апартамента. Не ги заглушава, защото иска да разбуди някого; до гуша ѝ е дошло да бъде сама. В избледняващата светлина стените и мебелите се виждат ясно и придобиват отново своя цвят, и сливащите се кафяви петна стават пак това, което са.
Отива и поглежда бебето. Бедното! Лежи там, събрало чаршафа в детското креватче, извадило малките си ръчички нагоре до ушите; тя пресяга, гали неговата гореща ципеста главичка и го вдига – крачетата му са целите мокри – взема го, за да го накърми в креслото, което гледа към прозореца.
Небето отвъд е бледа гладка синева, която изглежда на- рисувана върху стъклата. От този стол не може да се види нищо друго освен небе; би било същото, ако бяха стотици мили високо, в кошницата на голям балон. Една врата от насрещните апартаменти се хлопва и сърцето ѝ подскача, но, разбира се, това е някой от съседите; може би намръщеният господин Капело, който тръгва за работа, трополейки неохотно по стълбите.