– Мама престана да плаче, миличък. Това беше шега. Мама не плаче. Мама е много щастлива. Тя те обича твърде много.
Неговото възбудено изцапано лице я гледа; като промушване с нож в гърба телефонът звъни. Все още със същото спокойствие тя отговаря:
– Ало!
– Мила? Тук е татко.
– О, татко!
Радост струи от устните ѝ.
Той мълчи.
– Дете, Хари болен ли е? Минава единайсет, а той още не се е явил на работа.
– Не. Той е екстра. Ние всички сме екстра.
Нова пауза. Любовта към баща ѝ тече към него по мълчаливата жица. Тя желае разговорът да продължи вечно. Той пита:
– Добре, къде е той? Там ли е? Там ли е? Искам да говоря с него, Дженис.
– Татко, той не е тук. Излезе рано тази сутрин.
– Къде отиде? Няма го в хайърлота.
Струва ѝ се, че го е чула да казва тази дума милион пъти; той я произнася както никой друг; произнесена от неговите устни, тя е съдържателна и богата, като че ли целият свят е концентриран в нея. Всички хубави неща от нейното детство – дрехите ѝ, играчките ѝ, къщата им, дойдоха от "хайърлота".
Тя е окуражена; разговорите за продажба на коли са нещо, което познава.
– Той излезе рано, татко, за да покаже една пощенска кола на някакъв клиент, който трябвало да ходи на работа или нещо подобно. Чакай! Нека да помисля. Каза, че човекът трябвало да отиде в Алентаун рано тази сутрин. Той трябвало да замине за Алентаун, а Хари трябвало да му покаже тази пощенска кола. Всичко е наред, татко. Хари обича работата си.
Третата пауза е най-дългата.
– Мила! Сигурна ли си, че не е там?
– Татко, не си ли смешен? Той не е тук.
И Дженис издига слушалката във въздуха на празната стая, като че ли тя има очи. Това е дръзка шега от страна на една дъщеря, но неочаквано, просто както държи протегната ръката си, ѝ прилошава. Когато връща отново слушалката до ухото си, той казва с далечен глас:
– ...мила. Добре. Не се тревожи за нищо. Децата там при тебе ли са?
Чувствайки, че ѝ се вие свят, Дженис окача слушалката! Това е грешка, но тя смята, че е била достатъчно хитра. Смята, че заслужава да си пийне малко. Кафявата течност се разлива върху димящите парченца лед и не спира, когато тя ѝ казва да спре. Дженис счупва бутилката ядосано и капки, просто цели петна, се разливат в мивката. Отива в банята с чашата и излиза с празни ръце и вкус на паста за зъби в устата си. Спомня си, че хвърли бегъл поглед в огледалото и приглади косата си, а след това се залови да си мие зъбите С четката на Хари.
Разбира, че закусва, като гледа реклама за продукти и някакво списание: парченца бекон цвъртят в един тиган, накрая на грамадна синя ръка. Тя вижда най-хубавата част от нюйоркската борса да лети във въздуха като хубави струи па фонтан в парк и се чуди колко бързи са техните дъги. Те приковават ръката ѝ върху ключа и тя намалява газта.
Сипва чаша мляко за Нелсън, откъсва малко листа от една маруля, слага ги в жълта чиния от пластмаса и самата тя изяжда няколко. Не смяташе да слага чиния за себе си, пи после решава да хапне, защото може би това потреперване в стомаха ѝ е от глад; слага друга чиния и стои там, като я държи с две ръце пред гърдите си, питайки се защо татко беше толкова сигурен, че Хари е тук. Тук, в апартамента, има друг човек, тя знае, но това не е Хари и този човек няма повече работа тук и тя решава да не му обръща внимание, и продължава да закусва с леко упорство, което идва от тялото ѝ. Упорства за всичко, докато на масата всичко е наред.
Нелсън казва, че беконът е мазен и пита отново дали татко е заминал. Това и оплакването му от бекона, който тя беше толкова умна и смела да приготви, я ядосват дотолкова, че след двадесетия му отказ да хапне поне парченце маруля пресяга и удря неговото невъзпитано лице. Глупавото момче дори не може да заплаче, само седи там, взира се и преглъща и накрая избухва в плач. За щастие обаче тя посреща със спокойствие това положение; много е спокойна. Разбира абсурдността на целия опит и се отказва да го бие. Със спокойствието на една самотна голяма вълна тя приготвя неговото шише, улавя го за ръка, гледа го, докато уринира, и го слага в леглото. Все още разтърсван от последиците от риданията, Нелсън закрепва шишето в устата си и от безжизнеността на неговите наблюдателни очи тя разбира, че детето вече е влязло в канала, водещ към съня.
Телефонът звъни пак, този път по-сърдито от предишния, и докато тича към него, тича, защото не иска Нелсън да се разбуди, чувства как силите ѝ я напускат и някаква кафяна сухота мие гърлото ѝ.