Тя се отпуска внимателно на колене до голямата спокойна вана и не мисли, че ръкавите ѝ ще се намокрят. Водата обгръща долната част на ръцете ѝ като две големи ръце; под нейните изумени очи розовото бебе потъва като сив камък.
С някакво изхълцване на протест Дженис улавя детето, но водата изтласква ръцете ѝ нагоре; хавлията ѝ почти плува във ваната и хлъзгавото нещо се гърчи в неочаквано загубилата прозрачността си вода. Тя спира, чувства как сърцето ѝ бие в палците и след това го изгубва, и повърхността на водата скача с бледи отразяващи се правоъгълници, чиито измерения тя не може да обхване; това е само миг, но един миг, който трае дълго.
Тогава тя стисва Беки с ръцете си и това е добре. Вдига мокрото телце във въздуха и го притисва до своите ридаещи гърди. Водата тече по тях върху тухлените плочки на банята. Малкото, като че без тежест телце се отпуска около врата ѝ и един бърз поглед за успокоение към лицето на бебето оставя нереално, потресаващо впечатление.
Един разкривен спомен за това как правят изкуствено дишане подтиква студените мокри ръце на Дженис към безумни ритмични движения; стиснатите ѝ клепачи, подпухнали, червени, възкресяват молитви, безмълвни, монотонни, и като че ли тя е обхванала коленете на един огромен трети човек, чието име, Отец, Отец, бие до главата ѝ като физически удари. Въпреки че нейното обезумяло сърце облива вселената в кръв, никаква искра не пламва в пространството между ръцете ѝ; въпреки всичките изливащи се молитви тя не чувства и най-малкото трепване на някакъв ответ в тъмнината до нея. Чувството ѝ за третия човек при тях се разраства неимоверно и тя разбира, докато някакъв звук чука на вратата, че най-лошото нещо, което изобщо се е случвало на някоя жена в света, се е случило на нея.
Джек се връща от телефона с ужасен цвят на лицето.
– Дженис Енгстръм случайно удавила бебето си.
– Как е могла?
– Не зная. Страхувам се, че е била пияна. Сега е и безсъзнание.
– А къде е бил той?
– Никой не знае. Предполагам, че ще го открия. Беше госпожа Спрингър.
Той сяда в голямото кресло с облегала от орехово дърво, креслото на баща му, и Люси открива с негодувание, че съпругът ѝ е на средна възраст. Косата му оредява, кожата му е станала суха, изглежда изцеден. Тя извиква:
– Защо трябва да прахосваш живота си да гониш тоя нищожен мерзавец?
– Не е нищожен. Аз го обичам.
– Ти го обичаш! Това е отвратително. О, струва ми се, че това е отвратително, Джек! Защо не се опиташ да обичаш мене или децата си?
– Аз ви обичам.
– Ти не ни обичаш, Джек! Нека погледнем нещата право в лицето, ти не ни обичаш. Ти не би понесъл да обичаш някого, който може да отвърне на чувствата ти. Ти се страхуваш от това, нали?
Те пиеха чай в библиотеката, където телефонът иззвънява, и той вдига празната си чаша от пода между краката си и се съсредоточава.
– Не фантазирай, Люси! – казва той. – Чувствам се много зле.
– Ти се чувстваш зле, да, и аз се чувствам зле. Аз се чувствам зле, откакто ти се забърка с това животно. Той дори не е в твоята църква.
– Всеки християнин е в моята църква.
– Християнин! Ако той е християнин, то благодаря на бога, че аз не съм. Християнин! Убива бебето си, а ти го наричаш християнин.
– Той не е убил бебето. Не е бил там. Това е нещастен случай.
– Личи си от постъпките му колко струва. Бяга и оставя своята жена-идиот да пие. Ти никога не трябваше да ги събираш отново. Момичето се беше вече примирило и никога нямаше да се случи подобно нещо.
Екълс премигва; шокът е създал голямо аналитично разстояние между него и нещата. Прави му силно впечатление начинът, по който тя възстановява това, което е трябвало да се случи. Той се учудва донякъде защо нейната реч е толкова жлъчна. "Мерзавец" беше чужда дума за нея, за да я употреби.
– Значи всъщност ти казваш, че фактически аз съм убил бебето – казва той.
– Разбира се, че не. Изобщо не съм имала намерение да кажа такова нещо.