– Не. Мисля, че ти си права – продължава той и се надига от стола.
Той отива в коридора до телефона и отново изважда от портфейла си номера, написан с молив под избледнялото име Рут Ленърд. По-рано телефонът отговори, но този път мишката на електричеството напразно гризе металната пластинка. Той изчаква телефонът да иззвъни дванайсет пъти, окачва слушалката, набира отново номера и окачва слушалката след седем иззвънявания. Когато се връща в кабинета, Люси го чака.
– Джек, съжалявам. Не съм искала да намеквам, че ти изобщо си виновен. Разбира се, че не си виновен. Не ставай глупав.
– Всичко е наред, Люси. Истината не трябва да ни оскърбява.
Тези думи са призрак на една негова мисъл, че ако вярата е истинна, то нищо, което е истинно, не е в конфликт с вярата.
– Милост! Мъченикът! Е, аз виждам... ти мислиш, че всичко това е твоя грешка и каквото и да кажа, няма да промени мислите ти. Ще си спестя дишането.
Той продължава да мълчи, за да ѝ помогне да си спести дишането, но след миг тя пита:
– Джек?
– Какво?
– Защо положи толкова грижи да ги събереш пак?
Той взема резенчето лимон от чинийката на чашата за чай и се опитва да гледа през него в стаята.
– Бракът е тайнство – отвръща той.
Той почти очаква тя да се засмее, но вместо това Люси пита сериозно:
– Дори и един лош брак?
– Да.
– Но това е смешно. Тук няма здрав смисъл. В това няма логика.
– Аз не вярвам в логиката – отвръща той. – Ако това ще те направи щастлива, аз не вярвам в нищо.
– Това не ме прави щастлива – продължава тя. – Ти си психопат. Но съжалявам, че това се случи.
Тя отнася чашите, трополи в кухнята и го оставя сам. Следобедните сенки се събират като паяжини по стените от книги, повечето от които не са негови собствени, а на неговия предшественик, знаменития и многоуважаван д-р Ленгхорн. Той седи, чакайки онемял, но не много дълго. Телефонът иззвънява. Бърза да отговори, преди Люси да може да направи това; през прозореца, над чийто перваз телефонът звъни, той вижда съседката, която сваля своето пране от въжето.
– Ало?
– Хей, Джек? Тук е Хари Енгстръм. Надявам се, че не съм попречил на нещо.
– Не, не пречиш.
– Нямаш стари дами наоколо, които да седят или да шият, или нещо такова, нали?
– Не.
– Знаеш ли, опитах се да се обадя вкъщи, но никой не отговаря и това някак си ме безпокои. Миналата нощ не бях у дома и ме обзема някакво бодливо чувство. Искам да си отида вкъщи, но бих желал да зная дали Дженис не е направила нещо – да не е извикала полиция или нещо от тоя род. Не знаеш ли?
– Хари, къде си?
– О, в една дрогерия в Брюър.
Съседката беше събрала и последния чаршаф в ръцете си и погледът на Джек спира на празното бяло въже. Една от ползите, които обществото, изглежда, има от него, е да смекчава трагичните новини и кухината на неговата уста пресъхва, докато събира кураж, за да изпълни познатото задължение.
"Никой, който е сложил ръка върху плуга... "
Той държи очите си широко отворени, за да не му се струва, че е твърде близо до ухото си.
– Мисля, че ще спечеля време, ако ти го кажа по телефона – започва той. – Хари! Случи ни се нещо ужасно.
Когато усукват въже и продължават да го усукват, то започва да губи правата си линия и изведнъж един възел подскача в него. След като изслушва Екълс, Хари усеща такъв твърд възел в самия себе си. Той не знае какво да каже на Екълс; всичко, което съзнава, са купчините стоки в разкривени опаковки, които вижда през стъклената врата на телефонната кабина. На стената на дрогерията има надпис в червено с една едничка дума парадихлорбензин. През цялото време, докато се опитваше да разбере Екълс, той препрочита тази дума, иска да открие къде трябва да се прекъсне при произнасяне. Когато най-накрая разбира това, точно в кулминационната точка на неговия живот, една дебела жена се приближава към тезгяха и плаща за две кутии книжни носни кърпи. Той излиза под слънчевата светлина навън от дрогерията, преглъщайки, за да задържи този възел да не се надигне в тялото му и да го задави.
Денят е горещ, първият ден на лятото; горещината приижда от блесналия тротоар в лицата на пешеходците, нахвърля се върху тях от витрините на магазините и горещите каменни фасади. В бялата светлина лицата имат типичния американски израз, очите примижали и устата увиснала в гримаса, което ги прави да изглеждат така, като че ли имат намерение да кажат нещо заплашително и ужасно. На улицата, под ослепителните капаци на колите, шофьорите се пекат в спарения трафик. Отгоре виси мляко, в едно небе, което изглежда прекалено уморено, за да се проясни.